Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Погледнах двамата, стоящи пред къщичката, останалите, сред дърветата, всички онези очи, впити в нас. Опитах се да помръдна, но ръцете и краката ми не пожелаха да се подчинят.

Стела въздъхна и се приближи до един шезлонг досами водата. Обърна се към басейна, с гръб към мен.

— Моят малък Пип. Толкова възхитително срамежлив.

Тя се пресегна и дръпна ципа на роклята си додолу.

Черният плат се свлече от раменете ѝ и кацна върху каменните плочи в краката ѝ. За един кратък миг единствените ѝ дрехи бяха черен сутиен и бикини в същия цвят — като статуя с идеално гладка бяла кожа, обливана от лунната светлина и мекото блещукане на окачените върху жиците лампички. Тя свали обувките си, махна останалата върху ръката ѝ ръкавица и без да поглежда към мен, скочи във водата, прорязвайки повърхността ѝ безшумно и гладко, както нож — масло.

В този край басейнът беше плитък, не повече от метър и двайсет — метър и петдесет. Тя с лекота заплува покрай ръба. Показа се на повърхността от отсрещната страна, извърна се и ми се усмихна.

Изритах обувките си встрани и съблякох мръсната си тениска с жест, напълно противоположен на грациозността, която Стела бе демонстрирала преди малко. Едва не се изтърсих по задник, докато се мъчех да събуя джинсите си. Тя проследи цялата тази процедура с кискане. Едната ѝ ръка бе върху ръба на басейна. Останах само по боксерки, прекрачих купчината дрехи и се метнах в басейна като камък. Когато краката ми докоснаха дъното, се изстрелях обратно нагоре. Там, където стоях, беше дълбоко само около метър и петдесет — точно колкото да мога да се подам над водата. Вътре бе по-топло, отколкото навън. В ушите и носа ми бе влязла вода, затова разтърсих глава.

Стела ме наблюдаваше с любопитство от другия край на басейна. Усмихваше се, но не каза нищо.

Погледнах я. Опитах да я приближа, но само след крачка разбрах, че става прекалено дълбоко.

— Не мога да плувам.

— Наистина ли?

— Леля ми веднъж ме прати на плувен лагер през лятото. Бях на девет или на десет, не помня точно, но никога не успях да му хвана цаката. Три пъти съм пробвал и най-накрая се отказах. Пък и от плуване тук няма голяма полза — не е като да сме близо до океан или нещо подобно.

— Нима не би ти се искало някой ден да отидеш до океана?

— И тук ми харесва.

— Не искаш ли да видиш света? Да пътуваш до далечни места? Да откриваш нови неща?

Свих рамене:

— Тук са приятелите ми. Тук е леля ми. Работата ми. Е, някой ден… кой знае.

Водата караше думите ни да звучат странно, с някакво леко ехо, вибриращо през пространството, което ни делеше. И най-лекият шепот прозвучаваше като вик.

— Би ли дошъл с мен до океана? Ако реша да отида?

— Това ли искаш?

— Отговаряш на въпроса с въпрос, Пип. Чудя се от кого ли си научил подобно нещо…

— Мисля, че бих.

— Какво?

— Бих дошъл с теб.

— И ще изоставиш леля си? Приятелите си? Онази твоя работа, която очевидно много обичаш?

— Е, не днес, но някой ден…

— Човек може да чака да настъпи „някой ден“ цял живот. Питай леля си дали е дочакала нейния „някой ден“. — Стела отметна мократа коса от челото си. — Ще прекараш целия си живот в този град, в тази мижава закусвалня. Никога няма да изкачиш планина. Никога няма да се спуснеш в мрачна пещера. Никога няма да се разхождаш но улиците на Париж. Дори няма да отидеш до Ню Йорк — най-големия град, само на няколко часа път оттук, но въпреки това за момче като теб подобно пътешествие изглежда невъзможно. Ще затвориш очи за секунда и когато ги отвориш, ще си се озовал в люлеещ се стол в някакъв старчески дом тук, в Пенсилвания, животът ти ще е зад теб, а твоят „някой ден“ няма да е нищо повече от далечен мираж. Този град е пълен с хора като теб.

— Ако смяташ, че съм толкова посредствен, защо сега съм тук?

— Защото днес е нашият ден, забрави ли? Нима ни е нужна друга причина?

Стела постави и двете си ръце върху ръба на басейна, погледна небето и се отпусна по гръб. Върху оголената ѝ кожа проблясваха ситни капчици. Черната материя на бельото ѝ блещукаше под бледата светлина. Коленете ѝ бяха леко присвити.

Направих още една крачка напред. Водата вече стигаше до брадичката ми.

— Защо ми изпращаш пари?

— Мисля, че вече ти казах. Не ти изпращам нищо.

— Знам, че си ти.

— И защо бих постъпвала така?

Огледах огромния двор, басейна, светлините на къщата, които се процеждаха през клоните на дърветата.

— Не знам — някакъв вид благотворителност?