Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Върлината беше предпазлив — спираше почти на всяка пресечка, за да се вгледа в произволни витрини и да изучи онези, които вървяха пред и зад него — опитен, търпелив, склонен да изчаква. Когато мъжът сви по Уилок Роуд и изчезна от погледа му, Фаустино изруга, ускори крачка и притича през бавно пъплещия трафик по Браунсвил, като едва не бе пометен от някакво хлапе в тунингован „мустанг“, прекалено погълнато от гърмящата в колата музика.

Уилок Роуд пресичаше Браунсвил на стръмен хълм. Чак когато се изкачи на най-високата точка, Фаустино успя да зърне отново мъжа — тъкмо навреме, за да види как онзи сяда зад волана на черен „Понтиак GTO“, паркиран на западната страна на улицата. Вратата се затвори с дързък трясък, последван от гърленото ръмжене на двигателя.

Без повече да се притеснява дали ще бъде забелязан, или не, Фаустино ускори крачка. Бутна встрани някакъв младеж на трийсетина години, който разхождаше сибирското си хъски по тротоара, и успя да види номера на понтиака малко преди возилото да се вклини в трафика и да изчезне зад следващия хълм, оставяйки след себе си само кълба дим.

— Побързай, Пип! Не трябва да караш една дама да чака!

Вървях по калдъръмената пътечка през все по-гъстите дървета — цяла гора, върху пространство, по-голямо от моя квартал. Слънцето бе залязло и пътят ми се осветяваше от миниатюрни бели блещукащи светлинки, окачени по клоните над главите ни, подобно на изкуствени звезди, разпръснати из нощното небе.

Калдъръмената пътечка изведнъж рязко свърши. Пред нас се простираше друг вътрешен двор, покрит с каменни плочи, в средата на който имаше басейн, пълен с вода, която в момента изглеждаше тъмносиня. Светлинките от пътечката продължаваха и над водите му, висяха на дълги жици, преплитащи се в привидно случайни орнаменти от единия край на двора до другия като балдахин от светлина. Водната повърхност под тях блестеше, развълнувана и потръпваща под ласките на тънкия ветрец. Самият басейн изглеждаше така, сякаш е издялан в камъка — по-скоро случайно дело на природата, отколкото създадено от човека чудо.

Отсреща имаше малка постройка. Някъде вътре бе запалена една-единствена лампа, от която прозорците грееха. Пред нея стояха мъж и жена в бяло. Преброих още четирима при дърветата.

Стела застана досами водата с гръб към мен. Кожата ѝ изглеждаше неестествено бледа под изкуствената светлина.

— Вониш, скъпи мой Пип. Измий се.

— Моля?

Тя пристъпи от крак на крак и въздъхна:

— Изкъпи се. Почисти се. Прави каквото искаш, само махни тази смрад от себе си.

Тя клекна, свали дясната си ръкавица и потопи пръсти във водата.

— Прилично топла е.

— Няма да…

— Да не би да си срамежлив, Пип? Никога ли не си се събличал пред момиче?

В интерес на истината — не бях. Имаше едно момиче, преди година, на купон в старата стоманолеярна на Чърч Роуд — Миси Уидман. Познавахме се покрай училище, но не бяхме разменяли кой знае колко приказки. Двамата се бяхме озовали в тясно килерче по време на игра на „Шейсет секунди“, докато Дънк се сваляше с Карла Бий-дър. Между четирима ни се разхождаше бутилка „Джак Даниъл’с“, която Дънк бе отмъкнал от баща си. Въпросната игра бе любима на Дънк, понеже обикновено всички се напиваха за не повече от пет минути, след което се разпръскваха в тъмното по двойки. Бих описал преживяното като „напрегнато-неловко“. Опитах се да я целуна, но устните ми се приземиха върху носа ѝ. Изтъркаляхме се от килерчето, без да стигнем доникъде, след което и двамата предпочетохме да пием, вместо да опитваме нещо друго. Впечатляващият махмурлук в неделната сутрин беше подобаващ завършек на… хм… липсата на завършек.

Видяхме се с Миси в училище следващата седмица. Кимнахме си неловко. Премести се със семейството си във Филаделфия около месец по-късно.

Стела килна глава и ме погледна. Върху устните ѝ при-пърхваше лека усмивка:

— Даже и пред приятелката ти Герди?

— Откъде знаеш за Герди?

— Няма проблем, Пип. Двамата с теб се виждаме веднъж годишно. Нямам нищо против да притежава тялото ти. Разбирам, че имаш определени нужди. Животът на момчетата се върти около тези нужди. — Заигра се с един пръст с къдриците на дългата си кестенява коса. — Но сърцето ти принадлежи на мен. Мисля, че и двамата сме наясно, нали, Пип?

— Много момичета са ме виждали гол — избълвах аз, прекрасно осъзнавайки колко фалшиво прозвучаха думите ми.

— Финият аромат на непроветрявана закусвалня ги привлича неудържимо, предполагам. — Пръстът ѝ се премести към устата и очерта контура на долната ѝ устна. — Моля те, Пип, измий се.