Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Внимавай какво приказваш — прошепна. — Дърветата тук имат уши.

Сетне отстъпи, смръщила лице.

— Вониш отвратително, все едно си спал на дъното на контейнер за боклук зад онази твоя мазна дупка.

— Съжа…

Очите ѝ се присвиха и тя си пое въздух, несъмнено за да ме скастри отново.

— Така мирише работата — изстрелях аз, преди тя да каже каквото и да било.

— Тц-тц, горкичкият Джак. Умът ми не побира защо човек доброволно би се подложил на ежедневна свинщина.

— Харесват ми хората там. Добронамерени са. Г-н Крендал се грижи за мен. И за Леля Джо също. Като едно голямо семейство сме — отвърнах.

— Леля ти е още жива, нали? — попита Стела, като продължи по калдъръмената пътечка.

— Да.

— „Да“ какво?

— Леля Джо още е жива.

— Не твърде добре обаче, предполагам?

— Болна е от рак. В напреднал стадий. Не съм сигурен колко още ще е с нас.

— Може би скоро ще се присъедини към родителите ти. Предполагам, че и те все още са мъртви?

Не отговорих.

С всяка крачка ароматът на ванилия ме обгръщаше все повече и повече. Усетих, че се мъча да се приближа до Стела колкото може повече. Роклята ѝ докосваше крачола на панталона ми, докато се разхождахме. Погледнах назад, към къщата, и видях госпожа Оливър да върви по пътечката зад нас, на не повече от трийсетина метра. Очите ни се срещнаха за секунда. Обърнах се отново напред.

— Защо всички ни преследват? Онази Оливър е зад нас.

— С какво друго предлагаш да си запълват времето?

— Изглежда странно.

— За теб — може би, но за мен би било странно да не ме следват по петите. Не мога да се сетя за момент, когато госпожа Оливър не е била на една ръка разстояние.

— Ами тези другите? Защо са тук?

— Че къде другаде да са? Спрях. Беше ми писнало.

Стела направи още няколко крачки, след което също спря и се извърна към мен:

— Какво има, Джак?

— Защо съм тук? Опитвам се да говоря с теб, а ти ми отвръщаш със загадки. Чак главата ме заболя. Познавам те през половината си живот, но имам чувството, че не те познавам изобщо. Ти ме докара тук. По-точно, ти нареди да ме докарат тук. Очевидно искаше да ме видиш. Кажи ми защо. Правим едно и също от осем години и все още нямам представа какво е всичко това.

Тя сведе поглед и пристъпи от крак на крак.

— Нямах представа, че съм се превърнала в такова бреме за теб.

— Не съм казвал, че си бреме .

— Може би просто трябва да ме забравиш.

— Не съм сигурен, че ще мога.

— В такъв случай трябва да се научиш да живееш за мига. Миналото отдавна е отлетяло, а бъдещето никога не може да бъде достигнато. Тук и сега — единствено това има значение. — Тя се обърна. Дългата ѝ коса литна във въздуха. — Хайде, Пип! Има още нещо, което искам да ти покажа!

Сви зад ъгъла и изчезна от погледа ми.

Стоях неподвижно известно време и замалко да тръгна обратно към къщата, но после усетих очите на госпожа Оливър, които дълбаеха дупка в гърба ми, и предположих, че се надява да си тръгна, да оставя Стела и никога повече да не се връщам. Тази мисъл ми бе достатъчна, за да я последвам по калдъръмената пътечка, виеща се сред дърветата.

Детектив Фаустино Брайър седеше на пейка срещу сградата, в която живееше Дънкан Белино. Държеше „Челюсти“ с меки корици. Уличката, където бе открит трупът на Анди Олин Флак, бе съвсем близо, а срещу нея пък бе закусвалнята, в която най-вероятно Флак е хапвал последното ядене в живота си.

Хлапето беше в сградата — бе сигурен. Не в апартамента, където живееше — и в това бе сигурен. Белино бе разследван за трафик на дрога, затова преди около три месеца детектив Хортън от отдел „Наркотици“ поиска съдебна заповед за подслушване на жилището на момчето и я получи. Сложиха „бръмбар“ в телефона в кухнята и разположиха пет микрофона из апартамента — един във всекидневната, един в кухнята, по един във всяка спалня и още един в банята. Детектив Хортън в момента се намираше в червен ван с надпис „Килимите на Кармин“ отстрани, паркиран половин пресечка по-нататък, заедно с още трима полицаи от отдел „Наркотици“. Чакаха да чуят нещо интересно. Фаустино познаваше Хортън от почти десет години, затова, когато го попита дали и той може да слуша днес, Хортън му даде портативен приемник и му каза, че му дължи не по-малко от четири билета за мач на „Стийлърс“. Можел да слуша какво става, но не във вана. Детектив от „Убийства“, присъстващ при операция на „Наркотици“ — можело да повдигне неудобни въпроси, ако се разчуе.