Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Изкарах двайсет и осем години в питсбъргското полицейско управление, двайсет и четири от които в отдел „Убийства“. Разкрил съм над сто случая. Малкото, които не съм успял да разреша, вероятно ще си останат така, но поне знам, че съм направил всичко, което е било по силите ми. Затова съвестта ми е чиста. Единственият, който все още ме тормози, е този. — Той понижи глас и зачопли етикета на бирата. — Интуицията ми подсказва, че всичко е заради изчезналото дете. Всички тези трупове. Тогавашният патолог ми беше приятел. Когато направи аутопсията на онази жена, потвърди, че е раждала поне веднъж. Не съм го включил в доклада си, но мисля, че трябва да го знаеш. Фаустино знае. Сигурен съм, че детето е някъде там. Сега би трябвало да е поне на 14. Ако наистина искаш да разрешиш случая, намери детето.

Таванът на дългия коридор се извиваше в голяма, изящно украсена арка, която достигаше височина поне пет-шест метра. Самият таван и арката бяха декорирани с тъмен махагон и нещо, което приличаше на мраморни плочи. Като допълнение на елегантния дизайн през три метра бяха окачени кристални полилеи.

Коридорът завършваше със стълбище, широко в основата си, извито, което изчезваше нагоре към следващия етаж. Когато се приближих, осъзнах, че стълбите не само водят нагоре, но се спускат и надолу, към сутерена.

От главния коридор тръгваха безброй по-малки коридори, а по стените се редяха врати и от двете страни — всичките затворени. Във всеки от страничните коридори стояха не по-малко от двама души, облечени със същите дълги бели палта като останалите. Очите им ни следваха, докато вървяхме със Стела през централната част на къщата, чак докато излязохме през една от петте стъклени врати в задната част и се озовахме в обширен, кръгъл вътрешен двор, покрит с калдъръм.

Стела бе застанала неподвижно и ме чакаше. Ръцете ѝ в ръкавици бяха сплетени зад гърба. Вятърът си играеше с тъмната ѝ коса и я развяваше над дясното ѝ рамо.

— Не бъди толкова пипкав. Не е любезно да караш домакинята да чака.

— Съжалявам, просто се любувах на дома ти.

— Не трябва да се извиняваш толкова често, освен ако целта ти не е да бетонираш социалния си статус някъде далеч под онзи, към когото е насочено извинението ти. Предполагам, че за конкретния случай важи с пълна сила. Госпожа Оливър ясно подчерта, че ти стоиш по-ниско от мен и винаги ще е така. Затова ли постоянно вървиш зад мен, а не редом с мен? Тънкостите на психологията не спират да ме изумяват.

Прекосих вътрешния двор и застанах от лявата ѝ страна.

— Исках да кажа, че домът ти е толкова великолепен, та е напълно възможно човек да се разсее, докато му се любува. Иска ми се да му се насладя, не да препускам през него.

— Ако това си имал предвид, така и трябваше да се изразиш. Що се отнася до тази къща, тя е само едно място. Не по-добро и не по-лошо от което и да е друго.

— Много по-красиво от мястото, където живея аз.

— По-красиво? Разбира се. Тук съмнение не може да има. Но по-добро ! Две тотално различни понятия и човек би могъл да спори и за двете, предполагам.

Тя пристъпи към края на вътрешния двор, покрай белите метални градински мебели и белите рози във високи вази, към калдъръмената лъкатушеща пътечка, водеща към огромен парк. Буйната трева заливаше хълмчетата наоколо, осеяни с дървета. Всички бяха високи и добре оформени — покров от зеленина с леко загатнат оранжево-кафяв нюанс заради докосването на есента.

Непознати с дълги бели палта стояха сред дърветата. Очите им бяха впити в нас. Бяха толкова много, че не можех да ги преброя. Когато Стела погледна към тях, те извърнаха очи. Някои дори пристъпиха зад дърветата. Никой обаче не си тръгна. Дори ми се струваше, че прииждат още и още, въпреки че не можех да кажа откъде.

Стела тръгна по калдъръмената пътечка. Побързах да я последвам, за да съм до нея и да не изоставам като преди.

— Дори в гора човек може да се чувства пленник, докато други откриват свободата в затворническата килия.

— Затова ли написа „помогни ми“ на пейката? Чувстваш се пленница?

Стела се засмя.

— О, бе толкова отдавна. Просто дело на хиперактивно детско въображение. Не му придавай чак такава важност.

— Значи не ти е нужна помощ?

С крайчеца на окото си мярнах един от хората в бяло да обикаля ствола на голям дъб в опит да застане срещу нас, без да го виждаме.

— Не ми е нужно нищо — отвърна Стела. — Написах го в момент на слабост.

Тя млъкна, пристъпи по-близо, изправи се на пръсти и се приведе към мен. Устните ѝ почти докосваха ухото ми. Топлият ѝ дъх, който усещах по врата си, накара кръвта ми да кипне.