Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Фогел се намръщи:

— В доклада не се споменава дете.

— Понеже не намерихме дете. Не открихме нищо, което да подсказва, че изобщо е имало дете. Легълцето беше празно. Стаята беше повече от празна . Нямаше чаршафи на креватчето. Нямаше дрехи в гардероба. Нямаше книги. Нямаше снимки. Едно празно легло, един празен гардероб и един стол до леглото — и толкова. Интуицията ми подсказваше, че това е детска стая, но нямаше абсолютно нищо, което да подкрепи теорията ми. Ако изключим мебелите, беше напълно празна. Но усещането бе като за детска стая. — Той отпи от бирата и насочи бутилката към нея: — Което ми напомня за въпроса ти отпреди малко — за идентификацията. Не открихме нищо в къщата. Нито лични карти на възрастните, нито фотографии по стените, нито дори сметка за газ. Кухненските шкафчета и хладилникът бяха празни. Възрастните явно са притежавали вещи, колкото се побират в куфар. Открихме два в голямата спалня — нейният и неговият. В банята имаше четки за зъби и малък туристически несесер със самобръсначка, четка за коса, такива неща. Никакъв личен елемент в цялата къща. Оказа се, че е собственост на някакъв инвеститор в недвижими имоти, който пребивава във Флорида и си няма понятие, че някой живее там. Не спрял водата, за да не замръзнат тръбите. Платил на някаква фирма да пообзаведе, наел градинар да поддържа моравата… Двете застреляни жертви явно са се самонастанили.

— Мислите, че е имало дете и някой го е отвлякъл — обади се Фогел. Беше повече твърдение, отколкото въпрос.

— Както казах, не открихме никакво доказателство, че изобщо е имало дете — никакви дрешки, никакви играчки… стаята беше напълно празна. В баните също нямаше нищо, което да подсказва наличието на дете… но лицето на онази жена… — Гласът му секна. Той надигна бутилката и отпи.

— А има и друго, което не се връзва — продължи след малко. — Открихме трима мъртви извършители в онази стая. Обувките им съвпадаха напълно с трите комплекта отпечатъци, които установихме на долния етаж. Следователно, ако е имало дете, кой го е отвлякъл?

— Четвърти човек?

— Четвърти… — повтори той замислено. — Прекарах повече от десетилетие в търсене на този мистериозен „четвърти“ и стигнах до кривата круша. Когато другите трупове почнаха да се появяват — всяка година нов и все на същата дата, днешната дата, — все повече се убеждавах, че има още някой, когото сме пропуснали. Сигурен бях, че онзи, четвъртият, е убил първите трима, взел е детето, премахнал е всички доказателства за съществуването му и оттогава насетне убива по един всяка година. Този човек е истински призрак… а когато подобни мисли веднъж забият нокти в мозъка ти, случаят не престава да те тормози. — Той надигна отново бутилката, поднесе я към устните си, след което явно размисли и я сложи на сгъваемата масичка при другите. — Трябва да се дистанцираш от цялата тази бъркотия. Остави я да се пенсионира с Фаустино. Аз му пуснах тази муха, а ако и ти „прихванеш“, ще прекараш остатъка от кариерата си в преследване на призрак. Всеки твой ден ще преминава в очакване най-накрая да стане 8 август. Не ти трябва подобен таралеж в гащите. Хич не ти трябва.

Фогел знаеше, че най-вероятно е прав. И Фаустино ѝ бе намекнал нещо подобно. Но случаят вече се бе загнездил в главата ѝ. Беше пуснал корени. А и нямаше на света нещо, което да обича повече от една хубава мистерия за разгадаване.

— Колко трупа вече има на онази дъска на Фаустино? Тринайсет? Четиринайсет?

— Шестнайсет.

Очите на Стак потърсиха бирата. Не посегна към нея обаче.

— Седемнайсет, до края на деня. Може да си сигурна. Както си сигурна, че часовникът тиктака.

— Казахте, че възрастните са се самонастанили. Открихте ли кола? Може да са живеели в нея и всичките им вещи да са били там?

Стак поклати глава:

— Помислихме и за това. През онези години докладите за изоставени превозни средства постъпваха директно в кабинета на кмета. Извозваха ги от една фирма на име „Макган и Честър“. Не съм сигурен кой се занимава с това в наши дни. Определихме периметър от осем квадратни километра около къщата, оглеждахме под лупа всяка кола, която извозваха през следващите шест месеца. Имахме няколко претендента — главно коли, пълни с дрехи, — но отпечатъците, които открихме в тях, не съвпаднаха с тези на мъжа и жената от къщата. Техните, между другото, не бяха в нито една база данни — нито местна, нито федерална.

Очите на Стак не се отделяха от бирата. Най-накрая се реши, пресегна се, взе я и я допи.