Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Не мога — изрече тя толкова тихо, че в първия момент дори не осъзнах, че е заговорила.

— Защо?

— Просто… Трябва да си вървиш.

— Стела, не, аз…

— Излизайте от басейна. И двамата — разнесе се гласът на госпожа Оливър зад мен. Обърнах се и видях жената, застанала на ръба на басейна, вперила поглед в момичето до мен. В ръката си държеше бял халат. Не бях чул кога се е приближила. Като нищо можеше да е стояла там през цялото време и да ни е наблюдавала подобно на останалите.

Стела си пое рязко въздух и се отдалечи към дълбокия край на басейна, където не можех да я достигна. Останах безмълвен, замръзнал на място, неспособен да помръдна. Очите ѝ бяха приковани към мен, докато се носеше грациозно по водата. След това се обърна и с няколко движения стигна до отсрещната страна, улови се за ръба и протегна ръка към мъжа с дълго бяло палто, който стоеше до вратата на къщичката:

— Помогни ми.

Мъжът не отговори. Пристъпи от крак на крак, сетне се отмести назад, към постройката зад гърба му. Беше вперил поглед в протегнатата ръка на Стела.

— Помогни ми да изляза от басейна — повтори Стела.

Той поклати глава:

— Не.

— Тогава ти — обърна се Стела към жената зад него.

Жената също поклати глава и направи крачка назад.

Стела ги изгледа, хвана се с две ръце за ръба на басейна, издърпа се и излезе от водата, застанала гола пред всички нас.

Чух гласа на Оливър зад нас, но не я видях. Не можех да сваля очи от Стела, от водата, бавно капеща от дългата ѝ тъмна коса и стичаща се по голия ѝ гръб и краката. Оливър заобиколи стражите пред къщичката и метна халата върху раменете на Стела, загръщайки го отпред.

— Стига толкова — обърна се тя към момичето. — Викат те в къщата.

Стела не помръдна. Стоеше неподвижно като статуя, втренчена в двамата, облечени в бяло. Сред пазачите, които се криеха зад дърветата, се надигна тихо мърморене. Госпожа Оливър ги накара да замълчат с един-единствен гневен поглед, след което се извърна отново към Стела:

— Веднага.

Жената тръгна към къщата, като пътьом взе ръкавиците на момичето. Стела я последва. Белият халат се развяваше около тялото ѝ. Зърнах очите ѝ за секунда, когато минаваше покрай мен — сълзите бяха изчезнали, както и топлината, имаше само мрак, сякаш момичето, на чиято поява бях станал свидетел преди малко, някак си се бе скрило дълбоко вътре.

Оливър кимна към мен:

— Извадете го. Изгорете тези негови ужасни дрехи и му дайте да облече нещо, след което го доведете. Искам да гледа.

Регистрационният номер на понтиака се оказа безполезен, Фаустино беше сигурен, че го е записал правилно, но когато го въведе в базата данни на Пътна полиция, компютърът върна резултат „НН“, „неразпознат номер“. Все още се взираше в монитора, когато Фогел влезе и метна папката с делото от 1978 година пред него.

— Как е Стак?

Тя седна на стола срещу него:

— Спомена за изчезнало дете.

— Беше просто теория. Разглеждахме доста хипотези. Тази на Стак — за липсващото дете — бе една от тях.

— А твоята?

— Мога да го разбера защо тръгна по този път, иска ми се да се съглася с него, но знам, че половината от това да бъдеш добро ченге е да умееш да бъдеш безпристрастен.

В мига, в който се съсредоточиш върху една определена теория, започваш подсъзнателно да отхвърляш всички останали възможности. И ако въпросната теория е грешна, а отказваш да приемеш останалите, имаш нулев шанс да разкриеш престъплението. Стак си затвори всички останали вратички, а аз ги оставих отворени. Ето тук е разликата между нас.

Фогел разтвори папката, извади снимките на жертвите и ги подреди една до друга на бюрото.

— Как би обяснил различията тук? Защо тези тримата са досущ като онези по твоята „Стена на чудатостите“ а мъжът и жената са открити на долния етаж и приличат на жертви на обикновено убийство!

Фаустино погледна към фотографиите на мъжа в библиотеката и жената на стълбите.

— С тази част от теорията на Стак съм съгласен. Мисля, че тримата, открити на горния етаж, са убили тези двамата тук. Но не стигнахме до единодушие за това -кой е очистил тримата.

— Не вярваш ли на хипотезата му за „четвъртия извършител“?

Фаустино помълча. Потъркваше разсеяно с пръст ръба на една от снимките.

— Не мисля, че е имало четвърти.

— Тогава какво ги е убило?

— Според мен — онова, което са намерили в стаята — отвърна Фаустино. — И каквото и да е било то, именно те са били нещастните души, които са го пуснали на свобода.