Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Адвокатска кантора „Матео, Сантийян, Вени и Кармайкъл“. Как мога да ви помогна?

Кой пък, по дяволите, беше Кармайкъл?

— Тес?

— Да.

— Джак Тач е на телефона.

Тя притихна. Представих си я изгубена сред бъркотията по бюрото ѝ, която несъмнено бе станала още по-голяма през изминалите четири години. Когато отново заговори, почти шепнеше:

— Господи, Джак! Къде се губиш?

Прокашлях се и се изплюх на тротоара. Бях измил зъбите си преди по-малко от десет минути, но ментовият вкус само бе замаскирал застоялия алкохол. Все едно бях боядисал ръждясала повърхност.

— Там ли е?

Нямаше нужда да казвам името му. Знаеше за кого говоря.

— Тъкмо приключва с едно обаждане. Изчакай секунда.

Включи се музика, но след миг Тес се обади отново:

— Хубаво е да чуя гласа ти, Джак.

— И аз — отвърнах, но Боб Сийгър вече се бе завърнал и пееше за нощните движения 20 20 „Night Moves“ е песен от едноименния албум на Боб Сийгър и Силвър Булет Бенд (1976). След появата на парчето „нощни движения“ става нарицателно за оправдание на всяко действие, извършено под влиянието на алкохола. — Б.пр. .

Матео вдигна след повече от шест минути, затова трябваше да пусна още трийсет и пет цента. В джоба ми оставаха шейсет и три цента. Може би на дъното на раницата ми се въргаляха още няколко монети.

— Джак? Къде се запиля, мътните да те вземат?

Не бях говорил с Матео над четири години, откакто напуснах Държавния университет в Пенсилвания. Нито пък с Уили. И нямах никакво желание. Не знаех какъв цвят палта висят в гардеробите им. По-добре си бях сам.

— Какво става с банката, Деуит? Опитах се да изтегля издръжката си и банкоматът ми глътна картата. — Никога преди не го бях наричал с малкото му име. Прозвуча странно, все едно да наречеш родител по име. Само че трябваше да разбере кой командва парада. Вече не бях хлапе. Това бяха моите пари.

— Трябва да дойдеш тук, Джак.

— Защо?

— Мислехме, че си мъртъв.

— Ами не съм.

— Тогава къде си?

— Пътувам. Разглеждам широкия свят. Откривам себе си. На теб какво ти пука?

Матео се прокашля.

— Четири години, Джак. Уили каза, че си почнал да пиеш, изкарал си ангелите на някакво момиче и след това си изчезнал. Имаш ли идея колко хора те търсят?

Какъв цвят палта носят?

— Жив съм, мърдам и искам онова, което е мое.

— В условията на фонда ясно се казва какви са ти задълженията. Като напусна колежа, наруши правилата.

Имах копие от условията и ги бях препрочитал десетки пъти.

— Фондът те задължава да ми обезпечаваш месечна издръжка в размер на две хиляди долара, както и да покриваш сметките ми за наеми и консумативи. Издръжката няма краен срок, а аз не съм задължен да се дипломирам за определено време. Имаш право да запорираш сметката, докато се дипломирам, но не ти е позволено да спираш издръжката. Всъщност, като постъпваш така, имам пълното право да подам жалба до Адвокатската колегия в Пенсилвания.

Намеси се компютърен глас, който съобщи: „Ако искате да продължите, пуснете още трийсет и пет цента“. Изрових дребните от джоба си и ги пуснах в процепа.

— Къде си, Джак? — попита Матео, след като монетите издрънчаха.

— Няма значение.

— Трябва да дойдеш.

— Размрази сметката ми.

Матео въздъхна.

— Съгласно член 5923.216 от Закона за попечителството имам право да блокирам плащанията ти, ако основателно смятам, че си мъртъв. Мисля да се позова на този член.

— В момента говориш с мен. Може да не съм в най-добрата си форма, но ти гарантирам, че не съм умрял.

— Трябва да те видя на живо, преди да подновя месечните ти плащания.

— Не можеш да постъпваш така.

— Не ми даваш избор, Джак.

— Кои са хората с белите палта, Деуит?

— Кои?

Докато говорех, наблюдавах хората, които влизаха и излизаха от банката, и разхождащите се из парка. Никой не ми обръщаше внимание и това беше добре. Просто поредният бездомник, който виси на телефона.

— Ще дойда след три дни.

Затворих, преди да ми отговори.

Заради цената на паркирането в Ню Йорк Сити бях оставил джипа си на паркинга на „Уолмарт“ в Трентън, Ню Джърси. Успях да се добера дотам на стоп за повече от ден и половина, но нямах избор. Три четвърти от резервоара на джипа бяха пълни — тъкмо да ме закара до Питсбърг.

Въпреки че с кола от Ню Йорк Сити до Питсбърг се стига за около шест часа, не исках Матео да знае къде съм бил, понеже планирах да се върна до края на седмицата и да продължа с издирването на следващото име от списъка, Джефри Далтън. Три дни бяха достатъчно време за пътуване от почти всяка част на страната, затова реших, че най-добре да го оставя да гадае.