Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Прекарах нощта в един приют в Алънтаун — подслон и топла храна, но без никакво лично пространство. Легнах на походното легло в ъгъла, откъдето можех да наблюдавам останалите.

На следващия ден, за да убия времето, отидох на кино. Гледах доста филми напоследък — един вход, един изход, а и белите палта изпъкваха ярко на слабата светлина. Промъкнах се през служебния вход с бутилка „Джак Даниълс“ във вътрешния джоб и си намерих местенце в задната част на салона. Филмът се казваше „Шоуто на Труман“, с Джим Кери в главната роля. Разказваше се за един човек, всяко движение на когото бе следено от камери и излъчвано по телевизията, където го гледаха всички. Не ми допадна кой знае колко, затова заспах по средата. Когато се върнах в приюта по-късно онази вечер, разбраха, че съм пил, и не ме пуснаха. Прекарах нощта в джипа, спрян зад една автокъща.

Пристигнах в кантората на Матео малко след девет сутринта в понеделник. Паркирах на тесния парцел до сградата на Браунсвил, където се помещаваха офисите му. Имах малко „Джак“ в жабката. Дръпнах една бърза глътка, колкото да сваля напрежението, и скрих бутилката отново под фалшивия ми регистрационен талон и документите за застраховката. Седях в джипа поне още двайсетина минути, преди да събера достатъчно кураж.

Тес вдигна очи, когато влязох. Лицето ѝ се изопна.

— Джак?

— Здрасти, Тес.

Тя се изправи и ме прегърна с всичка сила. Прииска ми се да избягам. Бях се надявал да се изкъпя и да се обръсна в приюта, но не бях успял да свърша нито едното, нито другото.

Тес ме прегърна въпреки всичко, но усетих как извръща лице, когато, без да иска, допря нос до суичъра ми.

— Нямаш представа колко се тревожех за теб.

Тапицерията на гърба на стола ѝ бе от черна кожа.

— Тес, когато дойде, прати го в конферентната… — Гласът на Матео секна, когато той ме зърна. — Мамка му, Джак!

— И аз се радвам да те видя.

Тес приглади предницата на суичъра ми с длани.

— Искаш ли нещо за пиене?

О, как само исках.

— Няма да се застоявам, но ти благодаря все пак.

Погледнах към Матео:

— Конферентната зала?

Той кимна.

Подминах го, прекосих коридора и седнах на обичайното си място. Скръстих ръце на масата пред мен, смъкнах ги в скута си, после пак ги качих горе с длани към повърхността. Оставиха потни следи върху полираното дърво. Сложих ги отново в скута си.

Матео затвори вратата зад гърба си, отиде и седна на любимото си място — председателското. Отпусна се на стола с изохкване.

— Отслабнал си доста, Джак. Изглеждаш хърбав.

Той обаче не беше. Дори напротив — по-скоро бе качил двайсетина кила.

— Жив съм. Видя ме с очите си. Какво трябва да подпиша, за да размразиш издръжката ми?

— Наистина си мислех, че си мъртъв, Джак. Начинът, по който изчезна… Горкият Уил не знаеше какво да прави. Каза, че си изпушил, обвиняваше себе си.

Горкият Уил. Горкият малък Уили.

Наведох се напред:

— Уил ме шпионираше.

— Наблюдаваше те по моя молба.

— А по чия молба ме наблюдаваш ти?

— Какво трябва да означава това?

— Взимаш хубава заплата от моя фонд, нали? Като администратор. Никъде не е казано, че в задълженията ти влиза да ме шпионираш, да ме наблюдаваш, да менторстваш… Нищо подобно. Предполага се да ми плащаш сметките и да правиш така, че да получавам месечната си издръжка, това е всичко. И тогава не ми бе нужна детегледачка, а сега пък — още по-малко. Единственото, което искам от теб, е да си вършиш работата, да ми превеждаш издръжката и да ме оставиш на мира, мамка му!

Матео не трепна. Очите му оставаха приковани към мен.

— Обещах някои неща на леля ти, като приятел, и планирам да изпълня обещанията си. Определено минаваш през труден период. Обвинявам себе си. Дадох ти прекалено много свобода. Повече, отколкото трябваше. Мислех, че ще се справиш, но съм грешал.

— Кои са хората с белите палта?

— Попита същото и по телефона. Уверявам те, че нямам представа за какво говориш.

— И те ти плащат, нали? Нали? Плащат ти да ме държиш под око. Да ме държиш на каишка.

— Върни се в апартамента си, Джак. Остани тук, в Питсбърг. Позволи ми да намеря някой, който да ти помогне. Някой, с когото да разговаряш… поверително. Професионалист. Виждал си толкова много смърт — повече, отколкото който и да е би трябвало да вижда през живота си. По дяволите, дори през хиляда живота. Това те изяжда отвътре. Само кажи и ще те запишем в някаква програма. На някое тихо място. Някъде, където да може да премислиш всичко и да започнеш живота си на чисто.