Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Искам да се разкараш от моя парк.

— Твоя парк?

В гърлото ми заседна храчка. Едва не се задавих, преди да успея да я изплюя на тротоара, на по-малко от два сантиметра от обувката му. Не че съм се целил. Бях като парцал, мерникът ми не беше толкова точен.

Той откопча кожения калъф с белезниците, който висеше на кръста му.

Отстъпих крачка и вдигнах ръце.

— Разкарай се от моя парк.

Недалеч стояха майка и дъщеря и се взираха в нас. Малкото момиченце бе стиснало ръката на жената толкова силно, че пръстите и на двете бяха побелели.

Подсмръкнах, избърсах нос с ръкав и поех по пътеката — по-далеч от тримата. Пред мен се издигаше Нюйоркската обществена библиотека.

Освен за престоя ѝ в хостела във Филаделфия не бях успял да науча нищо повече за Ками Брадъртън, затова засега спрях издирването ѝ. Не можах да открия нищо и за Жаклин Брийс. Ето защо след около седмица реших да се заема със следващото име в списъка — Джефри Далтън. Реших да започна издирването в Ню Йорк поради две причини — тълпите и библиотеките. Лесно можех да изчезна сред милионите крачещи по улиците на града, а пък нюйоркските библиотеки имаха най-пълната колекция от национални вестници. Бях открил първото споменаване за Лестър Уулфорд тук, както и за Пенелъпи Модлин.

На ъгъла на библиотеката с лице към Западна Четирийсета улица имаше обществена тоалетна. Вмъкнах се вътре и поставих металното кошче за боклук пред вратата, за да си подсигуря малко усамотение, след което съблякох тениската и джинсите, които носех през по-голямата част от седмицата, и отидох до мивката, за да се изкъпя и да измия зъбите си. Не погледнах към отражението си в огледалото, понеже щеше да ми напомни за бензиностанцията „Филипс 66“ на изход 63 от Магистрала 79, където бях спрял, след като изрових гроба на баща си и станах свидетел на смъртта на госпожа Лийч. Тази картина прекалено дълго се бе задържала в съзнанието ми. Госпожа Лийч, Анди Олин Флак и Реймънд Висконти се надпреварваха кой да ме държи буден всяка нощ. След време неколцина от оградените с кръгчета в годишника на баща ми също се включиха в съревнованието.

Нямах чисти дрехи в раницата, но успях да изровя един суичър, който бях носил само няколко пъти от последното си посещение в обществена пералня, както и чифт джинси, които не смърдяха. Намерих също така чисто бельо и един последен чифт чисти чорапи. Бях благодарен и на това.

Когато прецених, че вече ставам за пред хора, натиках нещата си обратно в раницата и преброих парите в джоба си. Два долара и шейсет и четири цента. Доникъде нямаше да изкарам.

Когато излязох, прекосих улицата, отидох до „Уелс Фарго Банк“ и тикнах картата в банкомата. След като избрах „английски“, надпис на дисплея ме прикани да въведа пина си. Набрах го и изчаках да се покажат опциите за теглене. Вместо това на екрана се изписа съобщение, което не бях виждал преди:

„Моля, свържете се с наш служител в банката!“

След няколко секунди то се смени със стандартното:

„Добре дошли в «Уелс Фарго». Моля, направете Вашия избор.“

Машината не ми върна картата. Натиснах бутона „Отказ“ на няколко пъти. Нищо. Ударих с юмрук бутона. Нищо.

— Мамицата ти!

Някой се изкашля зад мен. Обърнах се и видях, че трима души чакат реда си.

— Мисля, че е повреден — измърморих, минах покрай тях и влязох през летящата врата в банката.

На гишето ми казаха, че сметката ми е замразена.

— Как така замразена?

Служителката погледна екрана на компютъра си, чукна няколко клавиша и се намръщи:

— Не сте ли докладвали за подозрителна активност?

— Не съм сигурен какво точно имате предвид.

— Според бележките към тази сметка, собственикът е докладвал за подозрителна активност онзи ден и е поискал подмяна на дебитната карта. Не сте били вие, така ли?

Матео.

Служителката на съседното гише ѝ хвърли кос поглед, след което посочи с очи охранителя, седнал до вратата.

— Може адвокатът ми да го е направил. Той винаги превишава правомощията си, когато става дума за финансите ми.

Очите на служителката се присвиха. Огледа ме от глава до пети — мазната ми коса, мръсните ми дрехи. Не се бях бръснал от седмица. Адвокатът ти, да бе.

— Може ли да видя някакъв документ за самоличност? — попита тя.

Отворих уста да обясня, размислих и излязох от банката.

На няколко пресечки открих уличен телефон. Вдигнах слушалката и се замислих, преди да си спомня номера на Матео. Набрах го. Компютърен глас ме подкани да пусна седемдесет и пет цента. Изрових дребните от джоба си и мислено отбелязах колко малко са останали.