Джей Баркер - Сърца за изгаряне

Съседът, с когото разговарях — приятен старец на име Дейв, каза, че най-вероятно някои от нещата ѝ още са в мазето. Когато го разбих и претърсих по-късно през нощта, не успях да открия нищо, въпреки че се постарах да преровя всичко.

Напуснах Слънчевия щат, все още с джипа. Тръгнах да издирвам Гарет Дотс. Не беше много труден за намиране. Гробът му беше в най-далечната част на гробището в Кантонвил, Джорджия, недалеч от Атланта. Дървото, на което се бе обесил, беше на пет минути с кола от мястото, където бе погребан. Голяма върба.

Върнах се в Питсбърг на 7 август 1994 година.

Когато забелязах детектив Фогел и неколцина от нейните приятели да дебнат в гробището онази нощ и да наблюдават пейката ми, останах в горичката, откъдето можех да наблюдавам и тях, и пейката. Съмняваше ме, че Стела ще се появи — тогава не бях сигурен дали изобщо е жива, — но исках да съм там просто за всеки случай. Малко след полунощ вече бях на магистралата и не спрях, докато се зазори.

Мина повече от седмица, преди да узная за четиримата, умрели в хосписа в Монтана. Хапвах в една закусвалня до Кливланд, а онзи, който бе седял в сепарето пред мен, си беше забравил вестника. Открих въпросната история на четвърта страница — статията беше кратка, но достатъчна. Знаех, че е дело на Стела. Знаех .

И хората с бели палта го знаеха.

Когато пристигнах, вече бяха навсякъде из града, но най-много имаше в хосписа в „Сейнт Франсис“. Също и около домовете, където бяха живели четиримата преди. Видях как две жени с дълги бели палта излизат от кабинета на патолога и се качват в бял „Шеви Събърбан“. Едната говореше по телефона, а другата ме наблюдаваше. В момента, в който погледите ни се срещнаха, разбрах, че е дошло време да напусна града.

Отне ми почти шест месеца да издиря следите на Пенелъпи Модлин. През това време се загубих из Тихоокеанския Северозапад. Матео редовно внасяше издръжката ми в размер на две хиляди долара в банковата ми сметка, но бързо открих, че тези пари не ми стигат доникъде. Адвокатът сигурно все още плащаше наемите на апартамента на Леля Джо и на онзи, който деляхме с Уили Трюдо, само че аз се нуждаех от собствено жилище, докато пътувах, а това се оказа трудничко за изпълнение с тънкия ми бюджет.

Две хиляди долара на месец — тоест, около шейсет и пет долара на ден. Ако махнем три евтини яденета, остават около петдесет. Джипът ми харчеше като луд — ако бях в движение, още около двайсетачка на ден. Оставаха ми трийсет. По пътя имаше изобилие от евтини долнопробни мотели, в които да преспя срещу трийсет долара. Имаше и стаи в хостели, само че ми трябваха и пари за пиене, а тогава все още не бях на възраст, в която да мога легално да си купя алкохол, затова ми излизаше доста скъпичко — трябваше да платя на някой да ми купи. Не можех да спя без пиячка, а без да спя, не можех да шофирам, не можех да мисля, не можех да правя каквото и да било. Мъглата, която донасяше доброто старо шишенце уиски (или плътната завеса на евтиното бяло вино „Тъндърбърд“, когато закъсвах за пари), успокояваше съзнанието ми и приглушаваше писъците.

Купих си палатка и други неща за къмпинг в Медфорд, Орегон, и се натиквах толкова навътре в планините и горите на Национален парк „Умпкуа“, доколкото можех да стигна с джипа. Понякога минаваха дни, преди да видя жива душа. Това беше добре. Хората, които вървяха по туристическите пътеки, не носеха бяло, и това също бе добре. Слизах до Медфорд, Роузбърг или някой от другите малки градове само когато ставаше прекалено студено за палатка или ми трябваха пари или провизии, или се налагаше да отида до някоя от шестте обществени библиотеки, които открих в околностите. Бях в библиотеката на Каньонвил, когато открих Пенелъпи Модлин.

Машината за четене на микрофилми бе забутана в самия край на библиотеката, до един склад, претъпкан с рафтове, пълни с кашони с микрофилми. Ако не броим библиотекарката, приятна жена, пенсионирала се в Каньонвил заедно със съпруга си през 1989 година, бях сам. Бе ранен следобед и повечето хора бяха или на работа, или на училище. Винаги гледах да се прибера до мястото, където бях разпънал палатката си, преди тълпите да наизлязат по улиците.

„Пенелъпи Модлин“ беше рядко срещано име и именно благодарение на този факт успях да я открия. В досието ѝ от Държавния университет в Пенсилвания бе вписан домашен адрес в Кристъл Спринг, Илинойс, но когато открих къщата преди два месеца, видях, че прозорците и вратите са заковани с дъски, покрива го няма, а стените са почернели от отдавна бушувал пожар. От съседа узнах, че огънят бил предизвикан от късо съединение, започнал в мазето, и според полицията ставало дума за нещастен случай. Родителите на Пенелъпи спели и не успели да се измъкнат навреме. Пожарът избухнал през 1982 година — годината, в която Пенелъпи излязла от Държавния университет в Пенсилвания с диплома по геология. В досието ѝ се намираше и медицинският ѝ картон от лечебницата в кампуса. Започнала да я посещава през септември 1978 година и посещенията ставали все по-чести до самото ѝ дипломиране. Оплаквала се от остра мигрена.