Джей Баркер - Сърца за изгаряне

От микрофилма научих, че е започнала работа на мениджърска позиция в „Бренън Ойл“ в Уако, Тексас. „Уако Трибюн“ пишеше, че това е първата жена на подобна длъжност — забележително, като се вземе предвид и възрастта ѝ.

На първия си работен ден — 8 август 1982 година — тя паркирала на мястото, отредено ѝ от „Бренън“, излязла от своята „Тойота Камри“, измъкнала туба бензин от багажника и обляла грижливо колата. Докато двама от бъдещите ѝ колеги наблюдавали, застинали от ужас, тя влязла в автомобила, драснала клечка кибрит и я хвърлила върху предния капак. Пламъците обгърнали колата. Според колегите Пенелъпи не издала и звук.

Скоро след като научих за съдбата на Пенелъпи Модлин, се озовах, впил поглед в почерняла царевична нива посред Айова. Знаех, че Стела е стояла на същото това място два дни по-рано. Дойдох с джипа направо от Питсбърг — бях наблюдавал пейката на гробището и тази година. Детектив Фогел пак бе там, но отново не ме видя.

Щеше да измине цяла година, преди да открия Лестър Уулфорд в Грийн Бей, Уисконсин. Бяха го кремирали. Урната с праха му заемаше видно място в гробището „Уиспъринг Медоус“ в горния десен ъгъл в сграда, която по-късно научих, че се нарича колумбарий. Отпред имаше фонтан. Прекарах зад тази сграда две поредни нощи. Нямаше нужда да разпъвам палатка — августовските нощи в Уисконсин са топли, а бутилката „Уайлд Търки“, с която разполагах, ги направи още по-топли.

Уулфорд напуснал Държавния университет в Пенсилвания през пролетта на 1979 година и ни се чул, ни се видял седем години. Родителите му го обявили за изчезнал и дори обещали награда за всяка информация, която би довела до намирането му, но от онова, което разбрах от местните вестници, полицията не си дала много зор. А и хората търсели в Грийн Бей — доста по-далеч от Ноксвил, където бил открит трупът му на 8 август 1986 година, приблизително по същото време, по което тялото на Юра Кап било открито в Питсбърг, обгорено, но не точно.

През нощта на 7 август 1986 година Лестър Уулфорд наел стая 226 в мотела „Ноксвил Мотър Лодж“ до Магистрала 275. Според полицейския доклад бил сам и платил в брой за две нощувки. Смятат, че е започнал да се реже около два следобед, но няма как да са сигурни. Продължил да се кълца и през нощта, вероятно до първите лъчи на зората. Камериерките го намерили едва на сутринта на 9 август, тъй като на вратата му била окачена табелката „Моля, не безпокойте“.

Скалпелът все още бил в дясната му ръка. Отляво на акуратна купчинка бил струпал нещата, които премахнал от себе си. Лицето му било неразпознаваемо, когато тялото му най-сетне се предало заради шока и загубата на кръв. Документите за самоличност, открити в портфейла му, били фалшиви. Имал и кредитни карти на същото име. Полицията обаче го разпознала по стоматологичния му картон и в началото на септември тялото му било предадено на родителите му, които решили, че ще е най-добре, ако го кремират.

На 8 август 1996 година по националните новини съобщиха за мъж, обгорял до смърт в Чикаго. Заредих догоре джипа и пристигнах там три дни по-късно. Определено дело на Стела. И бели палта навсякъде. Не се задържах много.

Миналата година останах в един хостел в Южна Филаделфия почти месец, преди да се върна в Питсбърг на 8 август. Детектив Фогел не беше на гробището. В този ред на мисли, и Стела я нямаше. Седях на пейката до полунощ, след което се върнах във Филаделфия. Опитвах се да открия Ками Брадъртън — беше останала в същия този хостел до лятото на 1978-а, двайсет години преди мен, след като напуснала Държавния университет в Пенсилвания. Колкото и да е странно, управителят си я спомняше, но нямаше представа накъде е заминала след това.

През 1997 година станах на 21. Барманът в „Ирландския петел“ (пъб на две крачки от хостела) пълнеше празната ми чаша с „Гинес“ достатъчно бързо, че и добавяше по някой друг шот безплатно към онези, които бях поръчал. Останах на мястото си, когато по телевизията съобщиха за открит обгорял труп в Ню Хампшир. Дори си поръчах още една бира. Когато тръгнах да я плащам, писмото на Стела падна от джоба ми и тогава си промених мнението. Казах, че ще се върна, но на път към врата видях окачено бяло палто.

Не се върнах.

През всичките тези години бях мечтал за Стела. Копнеех да прегърна единственото, което никога не бих могъл да докосна.

— Мърдай, хлапе. Не ме карай да те арестувам.

Парковата охрана все още се взираше мрачно в мен.

Изправих се, преди да ме е изритал отново. Празната бутилка от „Джеймисън“ се изтърси от джоба на палтото ми и тупна в тревата. Преди полицаят да каже и дума, се наведох, взех я и се заклатушках към най-близкото кошче за боклук. Краката ми се подгъваха и леко ми се виеше свят. Не бях ял нищо от вчера сутринта, когато погълнах един мазен яйчен „Макмъфин“.