Джей Баркер - Сърца за изгаряне

— Трябва да размразиш сметката ми.

— Не мога да те гледам как се убиваш.

— Тогава не гледай.

Не бях осъзнал колко сме повишили тон, докато не млъкнахме. Гледахме се един друг доста дълго. Най-накрая Матео бръкна в предния си джоб, извади една дебитна карта и я плъзна по масата към мен.

— Ако смятах, че да те вкарам насила на рехабилитация, ще помогне, щях да го сторя. Щях да намеря някакъв начин. Но ти самият трябва да искаш да се оправиш, а определено не е така. Надявам се, че един ден ще промениш мнението си. Когато си готов, обади се на Тес. Не се налага да говориш с мен, ако не желаеш. Обади се на Тес. Дори може да ѝ звъниш от време на време просто за да знае, че си добре. Вероятно няма да е зле да се свържеш и с Уил. Дипломира се миналия месец, дванайсети в курса си. По всяка вероятност ще се хване да работи с баща си. Ще се зарадва да те чуе.

Прибрах банковата карта в джоба на джинсите си и напуснах залата. Оставих Матео да седи вътре и да прогаря гърба ми с поглед.

Някакъв джип бе паркирал зад мен и ми бе запушил пътя.

Не беше бял.

Беше черен „Кадилак Ескалейд“ със затъмнени стъкла и лъскави хромирани джанти. Когато се приближих, отвътре излязоха трима. Познах шофьора — Рийд Мильоре. Не го бях виждал от първата година в гимназията, но определено бе той. Не знаех дали е завършил училище, но знаех много добре за кого работи.

Рийд подритна една цепнатина на асфалта с връхчето на ботуша си и ме погледна.

— Иска да те види.

— Не ми пука какво иска.

— Каза, че става дума за момичето.

— Какво момиче?

— Каза, че вероятно ще реагираш така. Каза да ти предам — онова момиче. Твоето момиче.

— Как ме открихте?

Рийд кимна към едно момче със суичър и шапка на „Стийлърс“, което правеше кръгчета с велосипеда си на ъгъла на Браунсвил и Къркланд.

— Имаме очи навсякъде.

— Дилърче ли ви е?

Не изглеждаше на повече от 13.

Рийд не отговори. Вместо това се пъхна в ескалейда.

— Качвай се. Ще те закарам. Може да се возиш отпред.

— Ами моят джип?

— Нашето момче ще го наглежда. Няма кой да го открадне тук.

Другите двама се качиха отзад.

Постоях известно време неподвижен, теглих една цветиста под носа си и се тръснах на предната седалка до шофьора.

Тес ни наблюдаваше от малкото прозорче на приемната на Матео.

Очаквах едва ли не да ми нахлузят черна качулка на главата, както тогава, когато ме караха до къщата на Стела. Не го направиха. По радиото тихо вървеше пряко предаване на мач на „Пайрътс“ — четири на едно за Питсбърг. Никой не обели дума. Поехме по Браунсвил, на Карсън завихме надясно, минахме Хоумстед, Равийн Стрийт и прекосихме река Мононгахела преди Уитакър. Когато изкачихме хълма, пред нас изникна чудовищна метална постройка. Из Питсбърг имаше няколко изоставени стоманолеярни. Тази пред нас беше известна като „Пещта на Кери“ 21 21 Carrie Furnace е част от стоманодобивната фабрика „Хоумстед“. В момента там са останали само пещи № 6 и 7 — единствените оцелели доменни пещи в САЩ отпреди Втората световна война. През 2006 година са обявени за исторически паметници. — Б.пр. и бе пуснала кепенците през 1978 година. На входа ѝ бе спрял още един черен ескалейд, на предния му капак се бяха облегнали двама мъже. Рийд им кимна, докато завивахме и се насочвахме към покрития с ръжда комплекс.

— Тук ли работи сега?

— Тук ще се срещне с теб — отвърна Рийд.

Спряхме пред порутена тухлена постройка, зад която се извисяваха няколко купчини метал, заобиколени от по-малки постройки. Лабиринт от метал. Бурените стигаха до кръста и по всичко личеше, че в скоро време ще превземат цялата околност. Над вратата висеше окачен накриво знак, който известяваше всички, че това е „Доменна пещ № 7“.

Рийд угаси двигателя.

— Ела.

Последвах го. Другите двама вървяха зад нас.

Нямаше врата. Когато пристъпихме вътре, температурата падна с поне десетина градуса, а светлината се отказа да влиза и остана навън, осветявайки само едно малко квадратче пред вратата. Отне известно време, докато очите ми свикнат с тъмнината. Кихнах. Въздухът бе изпълнен с прахоляк и миришеше на мокра ръжда.

Някой бе поставил малка масичка за карти по средата на помещението. Зад нея стояха трима души, а още четирима се таяха в сенките. Никой не правеше опит да прикрие пистолета си, тикнат в колана.

До масичката имаше два стола — единият празен, другият зает от Дънкан Белино.

Последният път, когато бях видял Дънк, бе по телевизията преди пет години. Няколко мъже товареха инвалидната му количка в „Додж Дюранго“ — тъкмо бе излязъл под гаранция след множество обвинения в търговия с наркотици, от които по-късно щеше да се измъкне. Тогава бе ужасяващо отслабнал, бледа сянка на човека, който познавах. Оттогава бе понапълнял. Ръцете му приличаха на дънери. Носеше тениска на „Мотли Крю“. В основата на врата му имаше черна татуировка. Не можех да видя какво изобразява.