Майкл Роботэм - На живот и смърт

През това време готвачът е търкал скарата, без да обръща внимание на телевизора. Избърсва ръцете си и поглежда Оуди.

— Плачеш ли?

Той премигва срещу него.

— Ще ти направя бурито [46] Традиционно ястие от мексиканската и тексаско-мексиканската кухня; плоска питка с пълнеж от кайма и зеленчуци. — Б. пр. за закуска. Животът винаги е по-хубав, когато стомахът ти е пълен. — Готвачът слага лук и чушки на скарата. — Друсаш ли се?

Оуди клати глава.

— Пиеш ли?

— Не.

— Не те съдя — казва готвачът. — Всеки си има своите пороци.

Новините по телевизора са се сменили, вече показват торнадо в Оклахома и третия мач от Световното. Оуди се обръща, усеща бодежи по лицето си, очите му парят. Все още чувства тялото на Каси върху своето, чува дъха й в ухото си, пръстите му носят аромата на интимните й части. Това е неговата лудост. Неговата вина. Айнщайн е казал, че дефиницията за лудост е да правиш едно и също отново и отново и да очакваш различен резултат. Точно такъв е животът му. Всеки ден. Всяка връзка. Всяка трагедия.

Навежда се към канавката, повдига гърди, носът му тече, усеща болка на неопределими места. Празен и объркан е, изгубил контрол. Какъвто и план да е имал, вече е без значение. Не изглежда възможен.

Хората около него продължават живота си. Туристи, бизнесмени, момчета с бейзболни шапки, дрипави просяци — хора, твърдо решени да бъдат себе си, и други, които се опитват да бъдат някой друг. Оуди просто иска да бъде.

Мос чака на ъгъла между улиците „Керълайн“ и „Бел“ и гледа как автомобилите спират на червена светлина и тръгват на зелена. Поглежда мобилния си телефон. Още никой не му е звънял. Може би са го излъгали за проследяващото устройство. Вдига очи нагоре, взира се в синьото небе, обточено с бяло, и се чуди дали в момента го наблюдават чрез сателити. Изкушава се да им помаха или да им покаже среден пръст.

Лимузина с шест врати спира до бордюра, излиза чернокож шофьор и казва на Мос да разтвори крака и да се подпре с ръце на колата. Шофьорът прокарва метален детектор нагоре и надолу, отпред и отзад на тялото му, по дължината на ръцете му и между краката. Мос е оставил своя 45-милиметров пистолет под предната седалка на пикапа, увит в мазен парцал, при кутията патрони и бойния нож, който Лестър му даде безплатно.

Шофьорът кима към колата и задната врата се отваря. Еди Босия е облечен в тъмен костюм с цвете на ревера, сякаш отива на сватба или на погребение. Би могъл да е на възраст между двайсет и пет и петдесет години, но жълтите му къдрици и тънки дълги крака му придават ретро вид, сякаш е излязъл от черно-бяла снимка.

Бивш гангстер от Маями, дошъл в Хюстън в края на осемдесетте години, когато престъпната фамилия Бонано разширявала интересите си извън Южна Флорида, Еди събра собствена банда и направи състояние от банкови и пощенски измами, дрога, проституция и пране на пари. Оттогава е разнообразил заниманията си и с легитимен бизнес, но в Източен Тексас все още отчитат всеки по-сериозен удар пред Еди Босия. Полага му се уважение, процент от печалбата или счупените кости на извършителите.

Лимузината се движи.

— Изненадан съм, че се свърза с мен — казва Еди и оправя цветето на ревера си. — Според източниците ми все още си в пандиза.

— Може би трябва да си смениш източниците — подхвърля Мос.

Опитва се да изглежда спокоен, но се страхува, че ще се издаде по гласа. Вдлъбнатината на челото на Еди привлича погледа му. Говори се, че раната е нанесена с индустриален чук. А мъжът, който нанесъл удара, негов бизнес конкурент, по-късно бил заровен до шия в пясък и накаран да погълне активирана граната. Историята може и да е само легенда, разбира се, но Еди никога не я е отричал.

— Също така чух, че си станал примерен. Братлетата казаха, че сигурно си открил господ.

— Търсих го, но си беше тръгнал рано.

— Може да е чул, че идваш.

— Може.

Еди се усмихва, шеговитата размяна на реплики му допада. Акцентът му е на кореняк от Юга.

— И така, как успя да излезеш?

— Щатът ме освободи.

— Много великодушно от негова страна. Ти какво им даде в замяна?

— Нищо.

Еди изчопля нещо от задните си зъби с кутре.

— Значи те пуснаха ей така?

— Може би е случай на сгрешена самоличност.

Еди се смее. Мос решава да се включи. Колата лети по магистралата.

— Знаеш ли кое е смешното? — пита Еди и бърше очите си от сълзите, избили от смях. — Мислиш си, че вярвам на тия глупости? Но имаш точно петнайсет секунди да ми кажеш защо си тук, преди да те изхвърля от колата. И за да съм пределно ясен, няма да намалим скоростта.