Майкл Роботэм - На живот и смърт

Реши, че тя е странно създание — като диво животно, почти застанало на открито, несигурно дали да излезе от прикритието си. Белита излъчваше завладяваща, почти магическа тъга, която сякаш изпразваше света. Носеше усещането, че болката допълва красотата й; че единственият начин да оцениш съвършенството, е да признаеш невъзможността, да видиш недостатъците.

Тя сочеше дизайнерските магазини с познати имена като „Армани“, „Гучи“, „Картие“, „Тифани“ и „Шанел“. Говореше английски, сякаш сега го учеше — пробваше всяка фраза, сливаше думите. Понякога питаше дали е казала нещо правилно.

Оуди паркира мустанга и двамата тръгнаха по Родео драйв, покрай бутици, салони, автомобилни изложби, ресторанти и коктейлбарове. Само за няколко пресечки преброи три ламборгинита, две ферарита и едно бугати.

— Къде са филмовите звезди? — попита Белита.

— Кого искаш да видиш?

— Джони Деп.

— Не мисля, че живее в Лос Анджелис.

— Ами Антонио Бандерас?

— Той от Салвадор ли е?

— Не.

Белита погледна през витрината на магазина, където кльощави продавачки, облечени в черно, демонстрираха заучено безразличие.

— Къде са всички дрехи? — попита.

— Изкарват само по няколко наведнъж.

— Защо?

— За да изглеждат по-специално.

Белита спря да разгледа една рокля.

— Искаш ли да я пробваш? — попита Оуди.

— Колко струва?

— Трябва да попиташ.

— Защо?

— Просто трябва.

Белита продължи нататък. Същото се повтаряше при всеки магазин. Поглеждаше през витрината или през вратата, без дори да влезе навътре. Прекараха час в обикаляне на едни и същи пресечки. Нагоре и надолу. Белита не искаше да спрат да си вземат кафе, напитка или нещо за ядене. Не искаше да стои там. Оуди я поведе с колата по булевард „Санта Моника“, покрай полицейското управление на Бевърли Хилс, към Западен Холивуд. Видяха Китайския театър и Алеята на славата — места, претъпкани с японски туристически групи, които следваха яркоцветни чадъри и се снимаха с имитатори на Мерилин Монро, Майкъл Джексън и Батман.

Белита сякаш се отпусна. Позволи на Оуди да й купи сладолед. Каза му да я изчака и влезе в магазин за сувенири. През прозореца той я видя да си купува тениска с принтирана снимка на надписа „Холивуд“.

— Прекалено малка е за теб — каза й, докато надничаше в чантата й.

— За подарък е — отвърна Белита и я дръпна.

— Никакви дрехи не сме ти купили още.

— Заведи ме в някой мол.

Оуди я закара в бездушен бетонен търговски център, обграден от километри паркирали коли и с купища палмови дървета, които изглеждаха изкуствени, но най-вероятно бяха истински. Белита го накара да седне на пластмасов стол пред пробната. Влизаше и излизаше, показваше му се облечена в поли и сака и го питаше за мнението му. Той кимаше всеки път и си мислеше, че тя може да облече чувал от зебло и пак да е красива. Оуди не разбираше защо жените изпитват толкова голяма нужда да се издокарват с къси поли и високи токчета, да са елегантни като чаши за шампанско, след като изглеждат също толкова добре в тениска и избелял чифт дънки.

Белита избираше внимателно. Оуди плати. После я убеди да седнат в ресторант с ленени покривки на масите. Откри, че се чувства необяснимо щастлив, при това за първи път от много време насам. Говореха си на испански, той гледаше светлината, която проблясваше в очите й, и не можеше да си представи по-красива жена. Представяше си как седят заедно в малко кафене край морето, някъде в Салвадор, как палмите се веят над главите им, а морето е яркосиньо като на онези снимки, които човек вижда в туристическите брошури.

— Каква искаше да станеш, като беше малка? — попита я.

— Щастлива.

— Аз исках да бъда пожарникар.

— Защо?

— Когато бях на тринайсет, видях пожарникари да изваждат трима души от горяща сграда. Само един от пострадалите оцеля, но си спомням как пожарникарите излязоха от пушека, покрити със сажди и прах. Изглеждаха като статуи. Паметници.

— Искал си да бъдеш статуя?

— Исках да бъда герой.

— Мислех, че си искал да станеш инженер.

— Това беше по-късно. Харесваше ми идеята да строя мостове и небостъргачи. Неща, които ще останат след смъртта ми.

— Можел си да посадиш дърво — каза тя.

— Не е същото.

— Там, откъдето идвам, хората ги интересува повече да отглеждат храна, отколкото да строят паметници.

В късния следобед се бориха с трафика на път за вкъщи. Слънцето беше слязло ниско и рисуваше ярка пътека върху океана — абсолютно права и златиста. Водите му бяха бурни и вълните се разбиваха пенливи на пясъчната ивица.