Майкл Роботэм - На живот и смърт

Мос си води записки, докато чете, чертае линии между имената на хората и рисува диаграми. Харесва му да използва мозъка си. Чуди се какво би постигнал, ако не беше израснал в гетото и не беше започнал да краде коли на единайсетгодишна възраст. По онова време си мислеше, че винаги ще има възможности пред себе си. Сега повечето от тях бяха останали зад гърба му.

Излиза от библиотеката със сгънатите листове в джоба на ризата си. Следва ръчно нарисуваната си карта и кара на север по шосе I-45 , преди да поеме по южния път, който заобикаля Конроу, и да се насочи на запад. Достига Олд Монтгомъри роуд — асфалтов път с две платна насред гъсти редици борове и дъб.

Отбива в аварийната лента и отпуска длани върху кормилото. Самотно листо се завърта, отронено от короните на дърветата. Пред него е права отсечка от пътя с хълм и остър десен завой в края на спускането.

Мос излиза и тръгва пеш, гледа към водосток, пълен с мръсна вода и високи до кръста бурени. Електрически стълб стърчи между дърветата и затворникът забелязва малка къщичка, сглобена от бракуван дървен материал, ламарини и протрити катранени керемиди. Поточе минава от едната страна на двора, който е обрасъл и засенчен от стари дъбове и пънове от други дървета, които са паднали или са били отсечени.

Мос прескача вадата и следва калната пътека през бурените, докато стига до предната веранда. Чука. Никой не отговаря. Докато отстъпва назад, е сигурен, че някой го наблюдава, но не вижда следи от гуми или признаци на живот. Минава зад къщата и намира звънец с пластмасов бутон.

Натиска го с палец и чува характерния звук от зареждане на пушка, от плъзгане на куршум в патронник. Вратата се отваря и през мрежата й в него се взира мъж. Облечен е в панталони с увиснал колан, а от незакопчаната му риза стърчи шкембе като корем на бременна жена.

— Ти си смел негър — казва мъжът.

— Защо?

— Влизаш в частна собственост без покана.

— Тя се подразбира.

— Какво?

— Нали виждаш звънеца?

— Той не работи.

— Няма значение. Когато човек има звънец на вратата, се предполага, че от време на време има посетители. Така че поканата се подразбира.

— За какво говориш, мамка му?

— В юридически план аз съм получил покана по подразбиране да позвъня на звънеца ти, защото иначе нямаше да го има.

— Току-що ти казах, че не работи. Да не си глух?

Мос вижда, че така няма да стигнат доникъде.

— От колко време живееш тук, старче?

— Трийсет години.

— Спомняш ли си един инцидент преди десетина години — ей там, зад дърветата? Полицията е гонила брониран камион. Катастрофирал е.

— Едва ли ще го забравя.

— Сигурно си чул изстрелите оттук.

— Чух и видях.

— Какво си видял?

Старецът се поколебава.

— Видях всичко и не видях нищо.

— Какво означава това?

— Значи, че не се бъркам в чужди работи, и предлагам ти да направиш същото.

— Защо?

— Не ме карай да започвам да ти обяснявам сега.

Двамата мъже стоят очи в очи, без да отместват поглед, сякаш всеки чака другият да мигне.

— Един мой приятел е бил замесен — казва Мос. — Каза, че можеш да ми помогнеш.

— Лъжеш.

— От какво се страхуваш?

Старецът клати глава.

— Знам кога да си държа устата затворена. Кажи това на приятеля си. Кажи му, че на Тео Макалистър може да се има доверие.

Вратата се затръшва.

В идните дни така и не се спомена нищо за играта на покер. Оуди караше Ърбан по разнообразните му срещи и изслушваше мненията и предразсъдъците му. Възхищаваше се на шефа си по-малко, отколкото преди, но успяваше да се престори, че нищо не се е променило. Една сутрин пътуваха към най-голямата ферма. Ърбан седеше по средата на задната седалка и Оуди го виждаше в огледалото за обратно виждане.

— Чух какво си направил за Белита миналата нощ — каза Ърбан. — Много благородно от твоя страна.

— Вашият приятел ли ви каза?

— Каза, че с Белита е изживял най-якото чукане в живота си.

— Има голямо его.

— Не е Робинзон Крузо.

Оуди мина през портите на фермата. Лимузината вдигна прах, който се разпростря наоколо и се разстели по тъмнозелените листа на портокаловите дървета. Работниците се движеха между лехите и плевяха. Четирийсет метра по-нататък минаха покрай група прости къщички, построени от бракуван дървен материал, мрежа за ограждения, камъни и листове щанцована стомана. От импровизиран простор висеше пране. Насапунисваха косата на малко дете в тенекиена вана. Закръглената му майка вдигна поглед и с мокра ръка отмести кичур коса от челото си.