Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Изчука ли я? — попита Ърбан.

— Не.

— Тя каза, че дори не си се пробвал.

— Стана ми мъчно за нея.

Ърбан се замисли над думите му.

— Имаш доста скъпоструваща съвест.

Спряха пред боядисана в бяло фермерска къща в стил „хасиенда“. Оуди внесе чантите с пари в къщата, тези долари щяха да платят надниците на работниците, да усмирят профсъюзите, да корумпират политици или да подкупят митничари. На Оуди му изглеждаше, че Ърбан се е впил в продажната артерия на Сан Диего. Знаеше кои колела да смаже, чии длани да напълни с пари и чий задник да оближе.

— Моралното недоволство е променливо нещо — обясни Ърбан. — Не можеш винаги да разчиташ на стриптийз барове и танци в скута да ти плащат сметките. Трябва да разнообразяваш. Запомни го добре.

— Да, сър.

Оуди сложи парите на излъскано бюро от явор и се обърна да си ходи, когато Ърбан премести една картина от стената и зад нея се откри сейф. Отключи го, като въведе необходимата комбинация.

— Искам да заведеш Белита по магазините — каза Ърбан. — Помогни й да си купи елегантни дрехи. Като за работа.

— Тя чисти къщата ви.

— Повишавам я. Един от куриерите ми беше пребит и ограбен вчера. Може би казва истината. А може и той самият да е организирал целия грабеж. Но отсега нататък Белита ще ходи да събира парите.

— Защо тя?

— Никой няма да заподозре, че красива млада жена носи толкова много пари в брой.

— А ако някой го направи?

— Ти ще се грижиш за нея.

Оуди запелтечи.

— Не разбирам защо държите да съм аз.

— Тя ти вярва. Аз също.

Ърбан отброи осемстотин долара от пачките с пари.

— Искам да й купиш хубави неща. От онези луксозни бизнес костюми, които носят жените, но не с панталони, ясно? Харесвам я с пола.

— Кога?

— Утре. Заведи я на Родео драйв [38] Известна улица в Бевърли Хилс, Калифорния, прочута с луксозните си маркови магазини. — Б. пр. . Покажи й къде живеят филмовите звезди. Бих я завел аз, но съм зает… — Замълча за миг, преди да добави: — А и тя все още ми е ядосана за вечерта, когато играхме покер.

Оуди взе Белита след закуска. Облякла бе същата рокля, която носеше при запознанството им, но се бе наметнала с лека жилетка от тънка прежда. Държеше ръцете си скръстени отпред и седна свенливо на седалката до шофьора със събрани колене, сложила мека платнена чанта в скута си.

Вместо да тръгне с лимузината или с джипа, Оуди взе мустанга кабриолет на Ърбан, в случай че Белита поиска да се вози със свален покрив. Показваше й забележителностите, говореше за времето и понякога поглеждаше към нея. Хванала бе назад косата си с фиба от костенуркова черупка, а кожата й изглеждаше като потопена в бронз и полирана с мека кърпа. Оуди започна да й говори на испански, но тя искаше да упражни английския си.

— От Мексико ли си?

— Не.

— А откъде?

— Салвадор.

— Намира се в онази посока, нали?

Белита го изгледа. Той се почувства глупаво. Заговори отново:

— Не изглеждаш много…

— Какво?

— Няма значение.

— Баща ми е роден в Барселона — обясни тя. — Отишъл в Салвадор като моряк от търговския флот, когато бил на около двайсет. Майка ми е от Аржентина. Двамата се влюбили.

Оуди караше на север по магистрала „Сан Диего“, следваше брега първите сто километра — океанът отляво, планините отдясно. След Сан Клементе свиха към вътрешността, като останаха на шосето, което водеше към центъра на Лос Анджелис. В средата на седмицата, в разгара на лятото, Родео драйв беше пълна с туристи: хора от други градове и богати местни. На хотелите стояха портиери в ливреи, а в ресторантите — охранители в смокинги. Всяка табела беше ярка и чиста, сякаш произведена в стерилна фабрика в Силициевата долина.

Докато караше, Оуди зададе няколко въпроса, но Белита не изглеждаше склонна да говори за себе си. Сякаш не искаше да й се напомня коя е и откъде идва. Затова Оуди говореше за себе си — как отишъл в колеж, за да учи инженерство, но прекъснал след две години и дошъл в Калифорния.

— Защо никога не излизаш с момичетата? — попита го тя.

— Какво?

— Момичетата в бара, те мислят, че си… не знам думата. Una marica .

— Какво означава това?

— Мислят, че харесваш пениси.

— Мислят, че съм гей ?

Белита се разсмива.

— Какво е толкова смешно?

— Изражението… лицето ти.

Оуди се почувства глупаво и не каза нищо. Всъщност нямаше представа какво да каже. Никога не беше чувал нещо толкова нелепо. Пътуваха в мълчание. Той кипеше отвътре, но скоро усети, че отново я гледа скришом, изпива я с очи, поглъща детайлите и ги запечатва в паметта си.