Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Това е мястото — казва на Макс.

Няма паметни плочи. Няма цветя. Единствените означения са дузина квадратни метални табелки, забити на пръчки в земята, почти скрити от бурени. Всеки гроб е обозначен с номер. Оуди трябва да намери правилния. Открива го: UJD-02052004. Коленичи и започва да скубе бурени около обозначението. Трябваше да донесе цветя. На близък гроб има буркан от сладко с останки от увехнали цветя. Оуди изхвърля мъртвите стъбла настрани и почиства буркана с ризата си. Започва да бере тънките маргаритки, които са избегнали косачката, тъй като са прораснали близо до оградата.

Макс се включва и скоро двамата са подредили малък букет в импровизираната ваза. Оуди използва здравата си ръка, за да зарови пръсти в пръстта, зарива буркана наполовина, така че да не се катурне. Искал бе да даде на Белита толкова много, а сега тя имаше само това — немаркиран гроб, номер, написан с маркер, и маргаритки в буркан от сладко.

— Съжалявам, че не можахме да дойдем по-рано — прошепва и си я представя как лежи под него с глава на възглавницата. — Това са любимите ти цветя, помниш ли?

Оуди поглежда нагоре към Макс.

— Доведох Мигел.

Макс изглежда смутен и несигурен какво да прави. Трябва ли да коленичи? Трябва ли да каже молитва?

— Той ме спаси от удавяне — добавя Оуди, все още говори на Белита. — Явно е семейна черта.

Започва да й разказва историята, обяснява й как Макс го е извадил на брега и го е завлачил на плажа, докато полицейските коли са пристигали, а над главите им е кръжал хеликоптер. Тогава Оуди беше почти в безсъзнание, но си спомня ярките светлини и виковете на хората. Мос раздаваше заповеди наоколо и стоеше над него, сякаш му е стража.

Минаха осемнайсет часа, преди Оуди да отвори отново очи. Лежеше в болницата с превързана ръка, а специален агент Дезире Фърнис седеше до леглото му.

— Как е възможно човек да има едновременно толкова лош и толкова добър късмет? — попита тя.

— Май съм счупил огледало и съм намерил конска подкова в един и същи ден — каза Оуди, замаян от обезболяващите.

Дезире беше тази, която намери Белита. В Дрейфъс Каунти имаше отделен сектор в гробището, запазен за непотърсени или неидентифицирани тела.

— Защо няма надгробен камък? — пита Макс и бърше потта от горната си устна.

— Никой освен мен не е знаел името й… а аз не можех да им кажа — отвръща Оуди и трие мръсни ръце в дънките си.

— Ще кажеш ли молитва?

— Май не знам как.

— Аз ще го направя — казва Макс, коленичи до Оуди и се прекръства. Моли бог да благослови Белита и да пази хората, които са я обичали.

Оуди казва „Амин“, а сърцето му е заседнало в гърлото. Поглежда към безплодното парче земя и знае, че то никога няма да бъде достатъчно голямо, за да побере историята, погребана отдолу.

На всички ни се полага уважение, мисли си Оуди, но живота си, щастието и нещастието си получаваме в наследство. За някои има много, за други — малко. Някои се наслаждават на всеки залък и оглозгват всяка кост. Намираме удоволствие в ромона на дъжда, в миризмата на прясно окосена трева, в усмивките на непознати, в прохладата на зората в горещ ден. Учим се и осъзнаваме, че винаги има повече неща, които не знаем, отколкото такива, които знаем. Заразяваме се с любов, сякаш е настинка, и се залавяме за нея като в плаващи останки по време на буря.

— Трябва да й вземем хубав надгробен камък — казва Макс и помага на Оуди да се изправи. — Имаш ли идея какво да напишем на него?

Оуди се замисля за миг и осъзнава, че винаги е знаел епитафията: „Животът е кратък. Любовта е необятна. Живей, сякаш утре няма да те има.“

Както винаги има хора, на които трябва да благодаря: редактори, агенти и издатели. Някои от тях са обичайните заподозрени — като Марк Лукас, Урсула Макензи, Георг Рюхлайн, Дейвид Шели, Джош Кендъл, Луси Малагони, Ники Кенеди, Сам Единбъро и Ричард Пайн.

Други са нови попълнения, а именно Марк Прайър — областен адвокат и криминален автор, роден в Ливърпул и работещ в Тексас, чиито съвети по правни въпроси бяха безценни.

Всеки, който пише за Тексас, познава гигантите, творили преди него, и аз съм благодарен на Уилям Фокнър, Кормак Маккарти, Джеймс Лий Бърк, Бен Фаунтин и Филип Майър, както и на актьорите, които представят прозата им в аудиоформат. Техните произведения ми помогнаха да се потопя в атмосферата на Тексас и — надявам се — да уловя ритъма на езика.

Накрая искам да благодаря на трите си дъщери, които растат, но за щастие, остават близо до мен. Тази книга е посветена на Бела, най-малката, която често се чувства пренебрегната, но аз й обещах, че ще запазя всичко най-хубаво за нея.