Майкл Роботэм - На живот и смърт

— Винаги съм бил невинен.

Някъде из редицата посетители започва да плаче бебе. Младата майка разкопчава блузата си отстрани и започва да го кърми, но пазачите й казват, че трябва да го нахрани другаде. Тя се сбогува с неохота и носи бебето към чакалнята, обществената тоалетна или може би към палещата горещина в колата си.

— Мислиш ли, че някога ще имаш деца? — пита Оуди.

— Харесва ми да ги правя — отвръща Мос, — но малко се плаша от отглеждането им. Не съм най-добрият пример за подражание.

— Ще бъдеш добър баща — казва Оуди. — По-добър от повечето. — Спира и прочиства гърлото си. — Не съм имал възможност да ти благодаря за това, което направи.

— Нищо не съм направил.

— Знаеш за какво говоря. През целия ми живот хората рискуват живота си, за да ме спасят, а аз не знам какво толкова съм направил, за да го заслужа.

— Направил си достатъчно — уверява го Мос, накланя се напред и влагата в очите му заблестява. — Спомням си, когато пристигна тук. Не вдъхваше кой знае колко респект. Залагахме колко време ще оцелееш.

— Да не си заложил пари на мен?

— Заради теб загубих двайсетачка и два десерта „Марс“. Никой не знаеше на какво си способен, но ти им показа.

Оуди си поема дълбоко въздух.

— Не съм искал да…

— Нека довърша — казва Мос и стиска силно очи. — Знаеш как е тук вътре, всеки ден е тест. Монотонността. Насилието. Мизерията. Самотата. Всичко това се натрупва в гърдите на човек като крясък. Е, чуваш майтапи от време на време, пристига колет с храна, писмо или посетител — неща, които правят живота поносим за няколко часа, но това не е достатъчно. А после се появи ти, Оуди. Знам, че не си се опитвал да бъдеш благороден или достоен, но беше тъкмо такъв. Случили ти се бяха ужасни неща. Борил се беше и не бе успял да ги спреш, но се беше издигнал над нещата. Ти ни даде пример, на който да се възхищаваме. Бяхме слаби мъже, третирани като животни, но ти ни доказа, че можем да бъдем повече.

Оуди се опитва да преглътне буцата в гърлото си и е благодарен, когато Дезире се появява в стаята за свиждания, без да обръща внимание на подсвиркванията и подвикванията на затворниците, докато преминава край прозорците им. Агентът вдига втория телефон.

— Изглеждаш ми пораснала — казва й Мос.

— А ти си по-дебел, отколкото те помня.

Мос си прибира корема.

— Сигурно е от прекрасната кухня, която имаме тук.

Оуди предлага стола си на Дезире.

— Можеш да останеш — казва тя.

— Не, ще ида да се разтъпча. — Оглежда се нервно наоколо. — Все имам чувството, че ще осъзнаят, че са направили грешка, и ще ме заключат отново.

— Никой няма да те заключи.

— И все пак.

Оуди разтваря дясната си длан, притиска я към плексигласовото стъкло и чака Мос да направи същото, за да се долепят пръстите им едни до други от двете страни.

— Пази се, Голям тип. Поздрави Кристъл от мен.

— Ще го направя.

Оуди минава покрай прозорците и забелязва как някои от посетителите се обръщат и се взират в него. Чува столове да се избутват назад и някой, който започва да ръкопляска. Обръща се и вижда Майския бръмбар, изправен на крака зад прозореца си. Левака е на съседния, после са Сандала, Боуен, Малкия Лари и Прасенцето. Всички те стават да го аплодират — корави мъже, които излежават корави присъди. И звукът започва да се разлива като вълна из „Три реки“, достига далечни килии, в които затворниците започват да бият с тенекиени канчета по решетките, да тропат с крака и да скандират името на Оуди, което отеква в ушите му и замъглява зрението му, докато извървява краткия път до изхода. Трябваха му единайсет години да го измине.

Небето е ясносиньо, застлано с облаци, които приличат на топки семена, готови да се разпръснат с първия порив на вятъра. Но днес няма нито полъх и почти никакъв звук освен шума от трафика и птиците в дърветата. Оуди излиза от колата и усеща топлината, която излъчва асфалтът. Пред него се простира гробище с хиляди паметници, подредени в спретнати редици — като бебешки зъби с празнини между тях, запълнени с цветя вместо със злато.

Санди Валдес излиза от колата и чака Макс да се присъедини към нея.

— Искате ли да отидете сами? — пита.

— Не — отвръща Оуди, като гледа Макс.

— Ще ви чакам тук — казва Санди и стисва ръката на момчето.

Двамата вървят в сянката на дърветата, докато стигат до участък в ъгъла на гробището, където моравите не са толкова добра поддържани; телена ограда го отделя от четирилентов път. Откритото пространство е осеяно с малки насипи пръст. Оуди прави справка с картата, която са му дали от кабинета на съдебния лекар в Дрейфъс Каунти.