Майкл Роботэм - На живот и смърт

Мос си спомня най-ясно този момент, когато си мисли за Оуди Палмър — как изглеждаше, когато излезе от килията си, докато нанасяше удари срещу невидим противник, привеждаше се и се пазеше от въздуха. Не беше кой знае какво изпълнение, но Оуди беше открил начин да оцелее.

Разбира се, хората все още искаха да разберат за парите — дори пазачите, израснали в същата мръсна и бедна обстановка като мъжете, които охраняваха, ставаха податливи на подкупи и контрабанда. Някои надзирателки предложиха на Оуди да им прехвърли пари по банкова сметка в замяна на сексуални услуги. Бяха от жените, които сякаш изяждат количество бургери колкото собственото им тегло, но след няколко години зад решетките започваха да ти се струват изключително привлекателни.

Оуди отказа предложенията им. За десет години нито веднъж не спомена обира или парите. Не подведе никого и не даде обещания. Вместо това вдъхваше усещане за спокойствие и хладнокръвие като мъж, пропъдил от живота си всички излишни чувства, всички копнежи и стремежи към несъщественото. Беше като Йода, Буда и Гладиатора, слети в едно.

Лъч слънчева светлина пада върху клепача на Оуди и той се опитва да го пропъди, сякаш е насекомо. Светлината се връща и той чува кискане. Били държи малко огледалце и насочва слънцето през отворената врата на плевнята.

— Виждам те — казва Оуди.

Били се привежда бързо надолу и отново се смее. Облечен е в парцаливи шорти и твърде голяма тениска.

— Кое време е? — пита Оуди.

— След закуска.

— Не трябва ли да си на училище?

— Днес е неделя.

„Вярно“ — помисля си Оуди и се надига.

По някое време на нощта се бе изтърколил от леглото. Да спи свит на кълбо на пода, му беше по-близко и познато от лежането на матрак.

— От леглото ли падна? — пита Били.

— Май да.

— Аз преди падах от леглото, но вече не. Мама казва, че съм пораснал.

Оуди излиза на слънчевия двор и мие лицето си на помпата. Когато пристигна снощи, беше тъмно. Сега вече вижда куп небоядисани къщички, заобиколени от ръждясали автомобили, резервни части, дървени улеи за вода, вятърна мелница и купчина дърва за горене, струпана до ронеща се каменна стена. Малко чернокожо момче кара колело, което е твърде голямо за него. Седи на рамката, за да стига педалите, и прави кръгчета сред пърхащите кокошки.

— Моят приятел Клейтън — пояснява Били. — Той е черен.

— Виждам.

— Нямам много черни приятели, но Клейтън е готин. Малък е, но може да надбяга колело, освен ако не се спускаш по нанадолнище.

Оуди пристяга колана на панталоните си, за да не се изхлузят. На верандата на съседната къща забелязва слаб мъж с карирана риза и черен кожен елек, който го наблюдава. Оуди му махва, а човекът прави същото в отговор.

Роузи се появява.

— Закуската е на печката.

— Къде е Ърни?

— На работа.

— Рано започва.

— И късно свършва.

Оуди сяда на масата и яде. Тортила. Яйца. Боб. Кафе. Има стъклени буркани брашно, сушен боб и ориз на полиците над печката. През прозореца вижда как Роузи простира прането. Не може да остане тук. Тези хора проявиха добрина към него и не заслужават да ги забърка в неприятности. Единствената му надежда да остане жив е да се придържа към плана и да остане скрит възможно по-дълго.

Когато Роузи се връща, той я пита как да стигне до града.

— Мога да те закарам по обяд — казва тя, докато търка празната чиния на мивката. Отмята кичур коса от очите си. — Накъде отиваш?

— Хюстън.

— Мога да те оставя на гара „Грейхаунд“ в Сан Антонио.

— По път ли ти е?

Роузи не отговаря. Оуди вади пари от джоба си.

— Искам да платя за нощувката.

— Задръж си парите.

— Чисти са.

— Щом казваш.

До Сан Антонио има шейсет и един километра в посока север по междущатски път 37. Роузи кара стара японска кола със счупен ауспух и без климатик. Пътуват със свалени прозорци и надуто радио. На следващия кръгъл час говорителят по новините изброява заглавията от пресата за деня и споменава бягство от затвора. Оуди започва да говори, опитва се да звучи естествено. Роузи обаче го прекъсва и усилва звука.

— За теб ли става дума?

— Нямам намерение да нараня никого.

— Много успокоително.

— Можеш да ме оставиш тук, ако се притесняваш.

Жената не отговаря. Продължава да шофира.

— Какво си направил?

— Казват, че съм обрал брониран камион.

— А направи ли го?

— Вече едва ли има значение.

Роузи му хвърля поглед.