Майкл Роботэм - На живот и смърт

Умът й отлита към Оуди Палмър. Наследила бе случая му от Франк Сеногълс — друг полеви агент, който се придвижи нагоре по хранителната верига и сега хвърля остатъците си на Дезире.

— Този случай е по-студен и от задника на гробар [9] В англоезичните страни неразрешените криминални случаи се наричат cold cases (буквално „студени случаи“). — Б. пр. — каза й Сеногълс, когато й подаваше записките по делото. Гледаше я в гърдите вместо в лицето.

Неразрешените случаи обикновено се разпределяха между активните агенти, а новобранците получаваха най-старите и най-студените. Периодично Дезире проверяваше за нова информация, но през десетте години, изминали от обира, нищо от откраднатите пари не беше възстановено. Седем милиона долара в използвани банкноти, немаркирани и непроследими, просто се бяха изпарили. Никой не знаеше серийните номера, защото парите бяха извадени от употреба и се превозваха, за да бъдат унищожени. Бяха стари, мръсни и поразкъсани, но все още законово валидни при плащане.

Оуди Палмър беше оцелял при грабежа, въпреки че беше застрелян в главата, а четвъртият член на бандата — за когото предполагаха, че е по-големият брат на Палмър, Карл — бе избягал с парите. През последното десетилетие се бяха появили няколко фалшиви следи и непотвърдени засичания на Карл. Чуло се беше, че полицията в Тиера Колорадо, Мексико, го е арестувала, само че го пуснала, преди ФБР да успее да издейства заповед за екстрадирането му. Година по-късно американски турист на ваканция във Филипините заяви, че Карл Палмър държи бар в Санта Мария, на север от Манила. Имаше и други сведения за появата му — в Аржентина и Панама, но повечето бяха анонимни съобщения, които не доведоха доникъде.

Дезире изключва урока по испански и се взира в земеделските земи, покрай които преминава. „Що за идиот трябва да си, за да избягаш в деня преди освобождаването си?“ — питаше се. Вече беше обмислила възможността Оуди да е избягал, за да избегне някой, който ще го посрещне отвън. Със сигурност е можел да изчака още ден. Според законите в Тексас за повторно престъпление можеше да получи още двайсет и пет години.

Дезире бе ходила преди време във федералния затвор „Три реки“, за да разпитва Оуди и да научи нещо за парите. Беше преди две години и човекът не й се беше сторил идиот. Имаше коефициент на интелигентност 136 и беше учил инженерство в колежа, преди да прекъсне. Куршумът в главата можеше да е променил характера му, разбира се, но Оуди й се беше сторил учтив, интелигентен и почти изпълнен с разкаяние. Наричаше я „госпожо“ и не коментира височината й, нито се подразни, когато тя го обвини, че лъже.

— Не помня много от въпросния ден — каза й Оуди тогава. — Стреляха в главата ми.

— А какво помниш?

— Че стреляха в главата ми.

Дезире опита отново:

— Къде се запозна с твоите хора?

— В Хюстън.

— Как?

— Чрез далечен братовчед.

— Този братовчед има ли си име?

— Много е далечен.

— Кой те нае за удара?

— Върни Кейн.

— Как се свърза с теб?

— По телефона.

— Каква беше твоята роля?

— Да шофирам.

— Ами брат ти?

— Той не беше там.

— Тогава кой беше четвъртият член на бандата?

Оуди вдигна рамене. Направи същото, когато тя спомена парите — разтвори ръце, сякаш бе готов да го претърсят на място.

Дезире имаше още въпроси. В продължение на час се въртяха в кръг, зацикляха и се затормозиха до крайност, докато подробностите по обира станаха пълна каша.

— Да видим дали разбирам правилно — заяви Дезире, без да крие раздразнението си. — Запознал си се с останалите от бандата едва час преди началото на обира. Преди това не си знаел имената им и всички са носели маски.

Оуди кимна.

— Какво щеше да стане с парите?

— Щяхме да се срещнем по-късно и да си ги разделим.

— Къде?

— Не ми казаха.

Дезире въздъхна и опита друг подход:

— Правиш го по трудния начин, Оуди. Знам, че всеки иска частица от теб — надзирателите, затворниците. Няма ли да е по-лесно, ако просто върнеш парите?

— Не мога.

— Не те ли притеснява, че навън хората си ги харчат, докато ти гниеш тук, вътре?

— Парите никога не са били мои.

— Сигурно се чувстваш измамен, Оуди.

— Защо?

— Не им ли завиждаш, че са се измъкнали?

— Да мразиш, е като да пиеш отрова и да чакаш друг да умре.

— Сигурно си мислиш, че това е много мъдро, но на мен ми звучи като пълна глупост — каза му Дезире.

Оуди се усмихна сухо.

— Някога била ли сте влюбена, специален агент?