Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Както в случая с влакното от баракоа.

Той използваше цялата сила на въображението си, докато изучаваше формите и гъстотите на микроскопичните частици. Един великан, който управлява стотина милиона безкрайно дребни поданици. Това беше форма на тотална власт.

Сега той имаше властта. Над един човек, който не знаеше какво е да протестираш твърде високо за незначителни, делнични неща и никой да не ти обръща внимание, вечно да броиш оставащите ти мизерни грошове в банката, защото никой не заплаща по достойнство цената на труда ти.

Сега всичко се беше променило. Той можеше да мисли за неща, които само до вчера не бяха нищо повече от безпочвени фантазии: за собствена лаборатория с най-модерно оборудване — електроника, компютри, информационна банка. Щеше да захвърли малките бележници със сметките, които му напомняха кога и от кого за последен път е вземал пари на заем. Щеше да си купи мазерати. Артър Крафт притежаваше едно. Какво му пречеше и той да има? Артър Крафт щеше да си плати.

Фъргюсън погледна часовника си — проклетия, евтин «Таймекс» — и даде знак на бармана да приготви сметката му.

Тъй като барманът не идваше вече тридесет секунди, Фъргюсън се пресегна, взе листа със сметката и го обърна. Колко му беше да се извърши едно просто аритметично действие: два пъти по долар и половина. След това Джеймс Фъргюсън направи нещо за първи път в живота си. Извади пет доларова банкнота, смачка я, слезе от високото столче и хвърли топчето хартия към касата, намираща се на няколко ярда пред него. Парите се удариха в бутилките на полицата, отскочиха и паднаха на пода. Той се отправи към изхода.

В жеста му имаше механика. Това беше точната дума. Такова беше и чувството.

След двайсет минути той щеше да се срещне с пратеника на Крафт Младши. В долния край на «Харбър стрийт», близо до «Париш Хуорф» 9 9 Мястото е символично. В прев. ул. «Пристанищна» и «Енорийският кей». Етимологично — средище на бедни, които живеят в изоставени там лодки. — Б.ред. , на кей №6. Мъжът щеше да има погребален вид — не му оставаше нищо друго — щеше да му даде плик с хиляда долара.

Хиляда долара. В един-единствен плик. Не събирани с месеци оттук-оттам в резултат на строг разчет на бюджета и без към тях да се протягат пипалата на държавни данъци или неизплатени дългове, за да ги намалят наполовина. Щяха да са си негови, да прави с тях каквото си поиска: да ги пилее, да ги изхарчи за глупави неща, да плати на момиче, за да се разсъблече, а после да разсъблече и него и да правят неща, които до вчера бяха само във въображението му.

Беше взел пари на заем — на практика аванс срещу заплатата си — от Маколиф. Двеста долара. Вече нямаше нужда да ги връща. Не и сега. Просто щеше да каже на Маколиф… «Алекс», отсега нататък вече щеше да се обръща към него с «Алекс» или може би «Леке» — фамилиарно и убедително… да изтегли тъпите пари от разплащателната му сметка. Всичките наведнъж, ако сметне за необходимо. Това вече беше нещо маловажно, без значение.

Всеки месец Артър Крафт щеше да му дава такъв плик. Договорената сума от хиляда долара беше нещо, което можеше да се промени. Във връзка с поскъпването на живота, както щеше да се окаже. Да се увеличи с нарастването на апетитите и удобствата му. Това беше само началото.

Фъргюсън прекоси площада «Сейнт Джеймс» и продължи към кея. Беше топла нощ — не ветровита и не влажна. Гъсти облаци, преминаващи ниско и заплашващи с дъжд, закриха луната. Старинните улични лампи хвърляха приглушена светлина и ярко контрастираха на крещящите неонови реклами в бяло и оранжево, оповестяващи местата за нощни забавления в Монтего Бей.

Фъргюсън достигна «Харбър стрийт» и зави наляво. Той спря под една улична лампа и поглед на часовника си. Бяха изминали десет минути след полунощ. Крафт беше казал 12:15. След пет минути той щеше да притежава хиляда долара.

Шести кей се намираше отдясно, на отсрещната страна на улицата. Нямаше кораб в дока, нито се забелязваше някакво движение в огромния товарителен район зад високата ограда. Само една гола електрическа крушка зад предпазна телена решетка осветяваше табелата:

ШЕСТИ КЕЙ

ХАМЪНДСКИ ЛИНИИ

Той трябваше да застане пред нея, под лампата, и да чака един мъж да пристигне с триумф спортен модел. Мъжът щеше да поиска той да потвърди самоличността си. Фъргюсън щеше да му покаже паспорта си и мъжът ще му даде плика.

Всичко беше толкова просто. Цялата операция щеше да трае не повече от трийсет секунди, но ще промени живота му изцяло.