Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Маколиф се усмихна и си дръпна здраво от уискито.

— Това, което никога не съм и помислял, че е възможно — изрече той бавно, станал внезапно сериозен. — Имам предвид, че… Ето, аз току-що видях как едно момче се превърна в мъж. За един час. За да стане това, трябваше да се плати ужасна цена, но то се случи… и аз не съм сигурен, че разбирам всичко, но го видях с очите си. Тази трансформация има нещо общо с вярванията им. Ние Не можем да го усетим. Ние действаме от страх или от алчност, или подтиквани и от двете… Всички до един. А той — не. Той прави каквото трябва да направи, превръща се в каквото трябва да бъде, защото вярва… И колкото и да е странно, така е и при Чарли.

— За какво, по дяволите, ми говориш?

Маколиф свали чашата си и я погледна:

— Струва ми се, че сме на път да прехвърлим отговорността за тази война на хората, които са длъжни да я водят.

Чарлз Уайтхол издиша бавно задържания в дробовете си въздух, угаси ацетиленовия пламък и махна предпазните очила. Той остави фенерчето на дългата, тясна маса и свали азбестовите ръкавици. Забеляза със задоволство, че всяко едно от действията му беше строго премерено. Бе като опитен хирург, справяше се без излишни движения, а мисълта му сякаш управляваше края на всеки негов мускул.

Стана от стола и се протегна. Обърна се, за да се убеди, че вратата на малката стая е все още залостена. Помисли си, че трябва да се справи и с нея: сам я залостил. Беше съвсем сам.

Беше карал по черни пътища близо четиридесет мили от Карик Фойл до границата му със Света Ана. Изостави полицейската кола в полето и извървя последната миля до града пеш.

Преди десет години Света Ана беше място за срещи на хората от Движението от Фалмут и Очо Риос. «Негри богаташи» се наричаха самите те. Имаха доста земя в Дракс Хол, Чоки Хил и Дейвис Таун. Имотни и сравнително заможни хора, които бяха изтръгнали богатството си от земята и не искаха да се присъединят към лицемерите от Британската общност в Кингстън. Чарлз Уайтхол си спомняше имената им, както запаметяваше повечето от нещата — въпрос на дисциплина — и след около петнадесетина минути от момента на влизането си в Света Ана, той беше прибран от мъж, каращ чисто нов понтиак, който почти се разплака, като го видя.

След като стана ясно от какво се нуждае, откараха го до къщата на друг мъж в Дракс Хол, чието хоби бяха машинарийките. Представянето беше кратко. После вторият мъж го прегърна и го задържа в прегръдките си толкова дълго, без да каже и дума, че Чарлз се почувства неловко и трябваше да го отблъсне.

Отведоха го в бараката, използвана за работилница, отстрани на къщата, където всичко, за което бе помолил, беше поставено на дълги тесни маси покрай стената. По средата им имаше мивка. Освен горното осветление още настолна лампа, интензивно осветяваше по-малка площ. Чарлз се развесели, като забеляза, че освен онова, което бе поискал, му бяха оставили още купа с пресни плодове и висока кана, пълна догоре с лед.

Месията се беше завърнал.

Най-после архивната касета беше отворена. Той се втренчи в направения разрез. Металните ръбове все още тлееха, угасващо оранжеви, жълти в самия край. Скоро отново щяха да станат пак делнично черни. Във вътрешността можеше да види кафявата обвивка на връзката документи. Обичайните предохранителни мерки при запазване на ценни книжа също бяха налице — между листите стояха леко навлажнени разделители.

Беше попаднал в света на трезорите. Неумолими за хилядолетия.

Уолтър Пиърсол бе заровил скъпоценността с мисълта, че ще е за дълго. Но беше подценил силата й — тя го бе урочасала.

Той беше професионалист.

Като лекар, справящ се с трудно раждане, Чарлз се присегна и извади безценното отроче от утробата му. Той разви документа и го зачете.

Акуаба. Племето на Акуаба.

Уолтър Пиърсол се беше ровил из Ямайските архиви и открил кратка отпратка в записките, отнасящи се до Маронските войни.

«На втори януари 1739 година потомък на кроматийските племенни вождове, някой си Акуаба, повел последователите си в планините. Племето на Акуаба не можело да бъде страна в гротескния договор с англичаните, още повече че споменатият договор задължавал африканците да залавят избягалите роби и да ги предават на гарнизоните на белите…»

Споменаваше се името на някакъв невзрачен офицер, който предоставил информацията на писаря на Нейно Величество в Спениш таун, колониалната столица.

«Мидълджон, Роб., м-р, З. И. П. 641.»