Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Изведнъж Маколиф забеляза самотен лъч на джобно фенерче и стомахът му се сви. Врагът не беше отзад, той ги причакваше в засада. Несъзнателно Алекс бръкна в джоба си, напипвайки пистолета. Неговият «Смит и Уесън», даден му от Уестмор Талън. Той го вдигна, докато салът се насочваше към стръмните скали и фенерчето.

Алекс се сниши над безчувственото тяло на Барък Мур и зачака с протегната напред ръка, с пистолет, прицелен в силуета, държащ прожектора. Беше на около четиридесет ярда от безмълвната фигура. Всеки момент щеше да натисне спусъка и да отнеме човешки живот.

— Барък, човече!

Мъжът на оня бряг на реката беше Лорънс.

Чарлз Уайтхол чакаше във високата трева близо до група хлебни дървета. Архивната касета беше на сигурно място под мишницата му. Той коленичи и остана неподвижен, окъпан от лунната светлина, наблюдавайки къщата на Пиърсол и околностите й. Намираше се на двеста ярда от нея. Не бяха открили още тялото на убития пазач. Трупът на Флойд бе пренесен в къщата, за да бъде обстойно претърсен на подходящо за това осветление. Беше оставен само един полицай. Всички други се бяха втурнали към източния край на гората и надолу към Марта Брей, преследвайки Мур и Маколиф.

Случи се точно това, което Чарлз Уайтхол подозираше. И ето защо той не изпълни онова, което Барък Мур му беше заповядал. Имаше по-сигурен начин и той беше да действа сам.

Трелоунският полицай беше дебел. Той се клатеше напред-назад покрай обраслия с дървета край на моравата. Крачеше нервно, сякаш се страхуваше от това, че е останал сам. Носеше пушка в ръцете си и рязко я вдигаше при всеки звук, който чуеше или си въобразяваше, че е чул.

Внезапно в далечината се разнесоха изстрели — някъде надолу при реката. Бяха много, набързо един след друг. Или се хабяха много патрони, или Мур и Маколиф бяха загазили.

Сега беше моментът да действа. Патрулиращият стоеше в края на горичката, надничайки по посока на изстрелите. Стрелбата го защитаваше, но в същото време бе и източник на страха му.

Той гушна пушката си и нервно запали цигара.

Чарлз се надигна и с архивната касета в ръце, се затича във високата трева, като заобиколи западния фланг на полето. После зави надясно и продължи към къщата на Пиърсол през оредяващите дървета до граничната линия на входната алея.

Двете патрулни коли почиваха мирно в лунната светлина пред широките каменни стъпала на «Хай Хил». Уайтхол излезе от прикритието на гората и притича до първата. Едната врата беше отворена — вратата на шофьора. Приглушеното резервно осветление хвърляше отблясъци върху черната кожа. Ключовете висяха на таблото. Той ги извади и после изтръгна жиците, захранващи радиотелефона. Тихо затвори вратата, притича до втората кола и видя, че и нейните ключове си бяха на мястото. След това отново се върна при първата и без излишен шум отключи предния капак, освободи дистрибуторната капачка от делкото и задърпа гумения накрайник, докато го откачи от жиците.

Върна се при втората кола, влезе вътре и настани архивната касета на седалката до себе си. Натисна педала на газта няколко пъти. Провери превключването на скоростите и остана доволен. Завъртя ключа в стартера. Моторът запали на секундата.

Чарлз Уайтхол даде на заден, излезе от мястото за паркиране, завъртя кормилото и се понесе по алеята.

Докторът затвори вратата на патиото 8 8 Вътрешен двор. — Б.пр. и излезе на терасата, свързваща стаите на Алисън и Маколиф. Барък Мур лежеше в леглото на Алисън. Тя настоя. Нямаше коментарии, решението не беше поставено на обсъждане.

Горната част на лявата ръка на Алекс беше бинтована. Раната бе повърхностна, болезнена и нищо сериозно. Той седеше до Алисън на високата до кръста стена-парапет, която опасваше терасата с изглед към морето. Не обсъждаха нощния десант. За това щеше да има време по-късно. Сам Тъкър и Лорънс бяха заели позиция в двата, края на пациото, за да предотвратят нахлуването на нежелани посетители в малкото пространство.

Докторът, негър от Фалмут, с когото Лорънс се беше свързал посред нощ, се приближи до Маколиф.

— Направих каквото можах. Бих искал да имам по-голяма увереност за състоянието му.

— Не трябва ли да го пренесем в болница? — Думите на Алисън бяха повече упрек, отколкото въпрос.

— Би трябвало — съгласи се докторът уморено. — Обсъдихме и този вариант с него. Стигнахме до извода, че това е невъзможно. Има само една и то държавна клиника във Фалмут. Мисля, че тук е по-чисто.