Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Внезапно Маколиф разбра, че тези сгради бяха банки. Три, четири, пет… шест банки. Една до друга и една срещу друга, всички депозитни каси се намираха на един хвърлей място една от друга.

Банки.

Чисти, поддържани сгради, матирани стъкла. Двеста ярда.

Осем минути по-късно странната, стара кола навлезе в обградената с палми алея на «Кортли Менър». Десетина ярда след вратите шофьорът рязко натисна спирачките, колата подскочи и спря. Алекс се беше навел напред, за да си извади портфейла. Той залитна към предната седалка, а шофьорът му се извини бързо. В този миг Маколиф забеляза какво прави ямаецът. Шофьорът извади едно смъртоносно мачете с осемдесетсантиметрово острие от изтърканата шапка до себе си и го сложи под седалката. После се ухили.

— Взимам пътници до стария град, гуспудине. При колибите. Там през цялото време си държа един дълъг нож до мене.

— Необходим ли ви е?

— О, гуспудине! Верно, гуспудине. Лоши хора, мръсници. Не в Кингстън, гуспудине. Най-добре да изпозастрелят всичките мръсници. Няма файда, гуспудине. Да ги сложат в лодки и да ги пратят обратно в Африка. Да потопят лодките, да, гуспудине!

— Да, това ще реши въпроса.

Колата спря до бордюра и Маколиф слезе. Шофьорът се усмихна угоднически, докато казваше надутата сума. Алекс не му даде нищо отгоре:

— Сигурен съм, че сте си включили бакшиша в цената — каза той, като пускаше банкнотите през прозорчето.

Маколиф взе съобщенията, които бяха оставени за него на рецепцията. Имаше нещо ново. Господин Латъм от Министерството на образованието се беше обадил отново.

Алисън беше на малкото балконче. Тя, по бански, се излагаше на лъчите на следобедното слънце. Маколиф влезе в стаята през междинната врата.

Тя протегна ръка и той я хвана.

— Имаш ли изобщо представа каква красива дама си ти, госпожо?

— Благодаря ти, красавецо.

Той внимателно й пусна ръката и каза:

— Разкажи ми за Пиърсол.

— Той е в «Шератон».

— Знам. Стая 51.

— Ти си говорил с него.

Очевидно на Алис този въпрос не й беше безразличен.

— Не. Той ми беше оставил такова съобщение. Да му се обадя в стая 51. Много спешно.

— Може вече да е там, но не е бил в стаята си, когато ти се обади.

— Така ли? Предадоха ми съобщението точно преди да ти се обадя.

— Тогава сигурно го е оставил сам долу или е използвал автомата във фоайето. Станало е минути преди да се обадиш.

— Защо?

— Защото той беше тук. Аз говорих с него.

— Разкажи ми. Тя му разказа.

Алисън била приключила с подреждането на бележките си за изследването на северния бряг и се готвела да се изкъпе, когато чула рязко почукване откъм стаята на Алекс. Помислила, че е някой от тяхната група, затова отворила вратата на собствената си стая и погледнала в коридора. Някакъв висок, слаб човек с бял костюм като за Палм Бийч изглежда се изненадал от появяването й. В този момент и двамата се чувствали неловко. Алисън се престрашила: казала, че е чула почукването; знаела, че Маколиф е излязъл, и попитала дали господинът ще иска да остави съобщение?

— Той изглеждаше много нервен. Леко заекваше и каза, че се е опитвал да се свърже с теб от единадесет часа насам. Попита ме дали може да ми се довери. Нали ще ти кажа само на теб? Наистина беше много разтревожен. Поканих го в моята стая, но той отказа да влезе, каза, че бърза. След това изплю камъчето. Имал новини за някакъв човек на име Сам Тъкър. Това не е ли американецът, който трябва да се присъедини към нас тук?

Алекс не се опита да скрие уплахата си. Стегна отпуснатото си тяло и скочи на крака.

— Какво ти каза за Тъкър?

— Нищо конкретно. Каза само, че имал да ти предаде нещо от него или за него. Всъщност не ми стана ясно.

— Защо не ми го каза по телефона?

— Той ме помоли да не ти казвам. Каза, че трябва да ти го предам, когато те видя, а не по телефона. Спомена, че ти ще се ядосаш, но че трябва да се свържеш с него, преди да се обадиш на когото и да било друг. След това си тръгна… По дяволите, Алекс, какво искаше да каже той?

Маколиф не отговори, защото вече се беше запътил към телефона. Вдигна слушалката, хвърли поглед към междинната врата и бързо затвори телефона. После отиде бързо до отворената врата, затвори я и се върна. Маколиф съобщи на телефонистката номера на «Шератон» и зачака.

— Господин Пиърсол, стая 51, ако обичате.

Последвалата пауза вбеси Маколиф. Тя беше нарушена от успокояващия звук на приглушен английски глас, който първо попита за самоличността на говорещия, а после — дали той е приятел или може би роднина на доктор Пиърсол. След като изслуша отговора на Алекс, самодоволният глас продължи да говори. Докато го слушаше, Маколиф си припомни студената нощ на улицата в Сохо пред «Кукумявката на Сейнт Джордж» и трепкането на неоновата светлина, което беше спасил живота му и беше осъдило потенциалния му убиец на смърт.