Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Ако бях при теб, щях да я махна. Хавлията, а не телефонната слушалка.

— Смятам, че би било по-добре да махнеш и двете — Алисън се засмя и Маколиф си представи хубавата й полуусмивка в омарата на следобедното слънце на «Тауър стрийт».

— Права си, ти си изсушена. Но в съобщението ти пишеше, че е спешно. Случило ли се е нещо? — Вътре в телефона нещо щракна, времето на Алекс почти беше изтекло. Алисън също чу изщракването.

— Къде си? Веднага ще ти се обадя — каза тя бързо.

Номерът в средата на шайбата беше нарочно, злобно задраскан.

— Не мога да разбера. Много ли е спешно? Трябва да се обадя на още едно място.

— Това може да почака. Само не се обаждай на човек на име Пиърсол, преди да си говорил с мен. Чао засега, скъпи.

Маколиф се изкуши отново да се обади на Алисън. Кой ли беше Пиърсол? Но беше по-важно да се свърже с Ханли в Монтего. Щеше да се наложи да се обади на централата. Той нямаше достатъчно дребни.

Минаха почти пет минути, докато телефонът на Ханли иззвъни, и още три, докато той убеди телефониста в евтиния хотел, че ще плати разговора.

— Извинявай, Робърт — каза Алекс. — Обаждам ти се от един уличен автомат в Кингстън.

— Няма нищо, мой човек. Тъкър обади ли ти се? — бързият въпрос на Ханли прозвуча припряно.

— Не. Той не е пристигнал в хотела. Помислих си, че ти може да си научил нещо.

— Наистина научих и то изобщо не ми харесва… Преди няколко часа долетях обратно в Мо'Бей и тия скапаняци тук ми казаха, че двама негри са взели вещите на Сам, платили са сметката и са си тръгнали, без да кажат нито дума.

— Как са ги оставили да направят подобно нещо?

— Това не ти е «Хилтън», мой човек. Имали са пари и са го направили.

— Тогава ти къде си?

— По дяволите, аз взех същата стая за днес следобед. Предположих, че ако Сам се опита да се свърже, ще започне оттук. Междувременно накарах някои приятели да поразпитат из града. Още ли не искаш да уведомим полицията?

Маколиф се поколеба. Той се беше подчинил на нареждането на Холкрофт по никакъв повод да не се обажда в полицията, преди да е осъществил контакт с връзката и да е получил разрешение.

— Още не, Боб.

— Става дума за стар приятел!

— Той все още има време, Робърт. Не мога да го обявя официално за изчезнал. А и като познавам нашия стар приятел, не бих искал да го безпокоя.

— Сигурен съм, че ще вдигне страшна патърдия, като разбере, че двама непознати са му отнесли всичките вещи!

Ханли беше сърдит и Маколиф не можеше да го обвинява за това.

— Не сме сигурни дали той не ги познава. Нали го знаеш Тък — наема си прислужници, като че ли е от двора на Червения Ерик. Особено ако е получил някакви пари и ако може да ги пръска наоколо. Спомни си Кимбърли, Боб — това прозвуча като констатация. — За бога, Сам си профука двумесечната заплата, за да създаде земеделска комуна.

Ханли изхихика.

— Да бе, мой човек, сетих се. Той смяташе да набута косматите копелета във винарския бизнес. Той е едноличен представител на Корпуса на мира с набъбнал дюкян… Добре, Алекс. Ще изчакаме до утре. Трябва да се върна в Порт Антонио. Ще ти се обадя утре сутрин.

— Ако той не дойде дотогава, ще се обадя в полицията, а ти можеш да задействаш нелегалната си мрежа — сигурен съм, че досега си я развил.

— Дяволски вярно. Ние, старите пътешественици, трябва да се крепим един друг и да се държим заедно.

Ослепителното слънце на горещата, мръсна карибска улица и вонята на телефонната слушалка бяха достатъчни, за да убедят Маколиф да се върне в «Кортли Менър».

По-късно, може би в началото на същата вечер, щеше да издири рибния магазин и да се свърже с болния от артрит човек.

Той тръгна на север по «Матю Лейн» и намери едно такси на «Бари стрийт» — раздрънкана бричка с неопределена марка, която явно не беше произведена нито това десетилетие, нито предното. Като се качваше, ноздрите му бяха подразнени от аромат на ванилия. Ванилията и лосионът за бръснене бяха уханията на черна Ямайка — вечер очароваха, но през деня ти замайваха главата под прежурящото екваториално слънце.

Когато таксито излезе от Олд Кингстън, от пристанището Кингстън, където причинената от човека разруха и избуялата тропическа растителност се опитваха да съществуват заедно, Алекс откри, че се взира с неприятно удивление във внезапно изникващите нови сгради на Ню Кингстън. Имаше нещо обидно в близостта на тези красиви и чисти сгради от камък и матирани стъкла и редиците мръсни колиби от смачкани тенекии. Това бяха домовете на хилави деца, които играеха бавно, без енергия, с кльощавите кучета, и на бременните и рано състарени жени, които окачваха по просторите измъкнати от залива дрипи. Очите им бяха изпълнени с мрачната, омразна перспектива да преживеят още един ден. А новите, обидно чисти и поддържани сгради се намираха на по-малко от двеста ярда от някои човешки жилища, които бяха дори още по-ужасни: разкапани, пълни с плъхове лодки. Те даваха приют на онези, които бяха стигнали до последното стъпало на унижението. Двеста ярда.