Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Здрасти — отвърна Маколиф, като се чудеше каква ли роля смята да изиграе този път младежът.

— Направих няколко страхотни снимки. Това място си има дълга история, нали знаеш — Фъргюсън се приближи към Алекс и го снима набързо.

— Това е нелепо — каза тихо Маколиф. — По дяволите, кого се опитваш да метнеш?

— Много добре знам какво правя. Помогни ми, моля ти се — след това Фъргюсън пак влезе в ролята си, като едновременно повиши глас и вдигна апаратчето. — Знаеше ли, че тези стари тухли са от истинската ограда на двореца? Те стигат до гърба на двора, където са били войниците в редици тухлени къщурки.

— Смаян съм.

— Вече е доста късно за сутрешна закуска, старче — продължи Фъргюсън с ентусиазиран, висок глас. — Какво ще кажеш да пийнем? Може би по един коктейл с ром? Или да хапнем?

В малкия ресторант-градина имаше само още две отделни двойки. Сламените шапки и издутите шорти на мъжете допълваха евтините слънчеви очила на жените; те бяха туристи и кингстънската забележителност «Девън Хаус» явно не им беше направила впечатление. Скоро ще заговорят помежду си , помисли си Маколиф, ще започнат да правят планове как да се върнат на бара на корабчето или поне на пристанището. Те не се интересуваха от Фъргюсън или от Алекс, а другото нямаше значение.

Един отегчен сервитьор с мръсно бяло сако им донесе ямайските коктейли с ром. Алекс забеляза, че в говора и в движенията на сервитьора не личи никакъв ритъм. Ресторантът «Девън Хаус» беше потънал в летаргия. Кингстън не беше Монтего Бей.

— Ще ти кажа какво точно се случи — произнесе внезапно Фъргюсън. Той беше много нервен, а гласът му отново се беше превърнал в уплашен шепот. — Това е всичко, което знам. Ти знаеш всичко за работата ми в организацията «Крафт». Така ли е?

— Очевидно — отвърна Маколиф. — Едно от условията за назначаването ти беше да стоиш по-далече от «Крафт». Ти прие.

— Нямах избор. Когато слязохме от самолета, вие с Алисън изостанахте: Уайтхол и Йенсенови избързаха напред да си вземат багажа. Аз правех няколко специални снимки на летището… Би могло да се каже, че се намирах по средата. Излязох от вратата за пристигащите и първия човек, когото видях, беше самият Крафт, синът, разбира се, не старият. Сега синът управлява фирмата. Опитах се да се промъкна незабелязано покрай него. Имах много причини да го направя; в края на краищата той ме беше уволнил. Но не успях. Освен това той ме смая — направо се нахвърли върху мен. Сипеше извинения: каква невероятна работа съм свършил, как е дошъл на летището да ме посрещне лично, когато е чул, че участвам в експедицията — Фъргюсън отпи от коктейла си, като хвърляше погледи към оградения с тухлена стена двор. Той изглежда се беше озовал в задънена улица и не знаеше как да продължи.

— Продължавай — каза Алекс. — Досега си ми обяснил само, че си имал неочакван посрещач.

— Трябва да ме разбереш. Всичко беше толкова странно… или, както би се изразил ти, неочаквано. Както си говореше Крафт, през вратата влезе един човек с униформа и ме попита дали аз съм Фъргюсън. Отговорих му, че съм — аз, и той ми каза, че вие ще се забавите, защото са ви задържали. Каза, че ти искаш да напиша една бележка в този смисъл, за да може Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация да ти освободи багажа, естествено, Крафт предложи да ми помогне. Всичко изглеждаше маловажно, наистина беше напълно убедително, а пък и стана толкова бързо. Аз написах бележката и онзи човек каза, че ще се погрижи за багажа. Крафт му даде бакшиш. Предполагам, че е бил щедър.

— Как изглеждаше униформата?

— Не знам. Не обърнах внимание. Когато си в чужбина, всички униформи ти се струват еднакви.

— Продължавай.

— Крафт ме покани да пийнем по едно. Отговорих му, че не мога. Но той настоя, аз не исках да правя сцена, а пък и вие щяхте да закъснеете. Нали разбираш защо се съгласих?

— Маловажно и убедително. Продължавай.

— Качихме се на терасата на горния етаж… онази, дето е с изглед към полето. Тя си има име…

— «Наблюдателницата».

— Какво?

— Терасата се казва «Наблюдателницата». Моля те, продължавай.

— Да. Ами аз си имах грижи. Казах му, че трябва да си взема куфарите, че Уайтхол и семейство Йенсен ме чакат. А и ти, разбира се. Не исках да се чудиш къде съм… Особено при тези обстоятелства. — Фъргюсън отново отпи от чашата си.

Маколиф се сдържа и само каза:

— Мисля, че е по-добре да се върнем на въпроса, гуспудине .