Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Той беше чужденец със странен цвят на кожата, който беше проникнал в сърцето на тази игрална площадка за възрастни. Алекс едва не прихна, когато една млада ямайка дръпна своето усмихващо се дете на другата страна на пътя при приближаването му. Очевидно детето беше привлечено от високата розова фигура; но майката беше на друго мнение. Тя постъпи така, както смяташе за правилно — спокойно и експедитивно, без да губи достойнството си.

Той видя един бял квадратен, знак с кафяв надпис: «Куин стрийт, Изток». Стрелката сочеше надясно, към друга, по-тясна пътечка, посипана с чакъл. Маколиф тръгна по нея.

Той си припомни думите на Холкрофт: «Де бързай. Старай се никога да не го правиш. А най-вече когато установяваш контакт. Нищо не се набива повече в очи от забързан човек сред спокойна тълпа, освен жена или същия този човек, когато спира на всеки метър, за да пали сто пъти една и съща цигара, така че да може да разгледа всички наоколо. Дръж се естествено в зависимост от деня, климата, околностите…»

Сега беше топла сутрин… обяд. Ямайското слънце беше топло, но от залива, който се намираше на по-малко от километър и половина, подухваше бриз. На Алекс му се стори, че за един турист би било напълно естествено да седне и да се изложи на слънцето и бриза; да си разкопчае яката, може би да си свали и сакото. Да се огледа наоколо с присъщия на един турист интерес.

От лявата му страна имаше пейка; една двойка току-що беше станала и тя беше свободна. Маколиф свали сакото си, разхлаби вратовръзката и седна. Опъна краката си и започна да се държи така, както смяташе за подходящо.

Но държанието му се оказа неподходящо поради възможно най-неловката причина: той се държеше прекалено свободно, прекалено отпуснато на тази игрална площадка за възрастни. Маколиф усети това моментално и безпогрешно. Неловкостта му се засили, когато един старец с бастун мина и се поколеба пред него. Човекът е пийнал, помисли си Алекс; главата му леко се клатеше, а краката му не бяха съвсем стабилни. Но погледът му беше ясен — той изразяваше лека изненада, примесена с неодобрение.

Маколиф стана от пейката и преметна сакото си под мишница. Усмихна се безизразно на стареца и се канеше да продължи надолу по пътеката, когато видя един друг човек, който се забелязваше отдалече. Той беше бял — единственият друг бял човек в парка «Виктория» или поне единственият, който виждаше Алекс. Този човек се намираше доста далеч по диагонал през поляните, на северната пътека, на около сто и петдесет ярда 5 5 1 ярд = 0,9144 м. — Б.пр. разстояние.

Това беше младеж с отпусната походка и бухнала, рошава тъмна коса.

Той се беше извърнал настрани. Беше го наблюдавал. Алекс беше сигурен, че го е следил.

Джеймс Фъргюсън. Младежът, който снощи беше спечелил второто място за представление на вечерта в «Кортли Менър». Пияницата, който имаше достатъчно ум да си отваря широко очите, за да не се спъне в полутъмната стая.

Маколиф се възползва от момента и бързо закрачи надолу по пътеката, след това пресече тревата и застана до стъблото на една голяма палма. Сега се намираше на около двеста ярда от Фъргюсън. Той надникна иззад дървото, като криеше тялото си зад ствола. Усещаше, че неколцина от местните жители на поляната наоколо го гледат, и беше сигурен, че изразяват неодобрение.

Както беше очаквал Маколиф, Фъргюсън беше стреснат, че е изгубил обекта, когото преследва. ( Това е смешно , помисли си Алекс. Сега думата «преследване» му идваше наум. Съмняваше се дали допреди три седмици щяха да му се съберат дузина пъти, когато е използвал тази дума през живота си.) Младият ботаник тръгна бързо край кафявите на цвят минувачи. Холкрофт беше прав , помисли си Маколиф. Забързаният човек в спокойна тълпа се набива на очи.

Фъргюсън стигна до кръстовището на пътеката «Куин стрийт» и спря. Сега се намираше на по-малко от четиридесет ярда от Алекс; той се поколеба, като че ли не беше сигурен дали да се върне обратно към южната алея или да продължи.

Маколиф се притисна към стъблото на палмата. Фъргюсън се втурна напред с пределната бързина, на която беше способен. Беше решил да продължи да върви, та дори и само за да се измъкне от парка. Блъскащите се тълпи на «Куин стрийт Изток» служеха като убежище. Паркът беше станал несигурно място.

Ако тези изводи бяха правилни — а нервността, изписана на лицето на Фъргюсън, изглежда ги потвърждаваше — Маколиф разбра, че е научил още нещо за този странен младеж. Фъргюсън действаше по принуда и имаше много малко опит.