Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Той вдигна ръка и остави косата й да пада свободно между пръстите му. После прокара ръка по кичурите й надолу до извивките на тялото й и хвана лявата й гръд.

— Няма да губим много време за храна и спане.

Телефонът тихо иззвъня. Звънът идваше от междинната врата. От неговата стая.

— Закъсня за Уайтхол — каза Алисън. — По-добре вдигни слушалката.

— Проклетият господин Ноел — той изскочи от леглото, отиде бързо до вратата, отвори я и влезе в стаята. Докато вдигаше слушалката, погледна дръпнатите пердета на балконската врата. Беше благодарен, че Алисън имаше такъв опит. Стоеше абсолютно гол, освен — защо ли не ги беше свалил — чорапите.

— Казах двадесет минути, Маколиф. Мина вече почти час. — По гласа на Уайтхол си личеше, че е много ядосан.

— Съжалявам. Казах ти «приблизително». За мен един час е «приблизително». Особено, когато някой ми заповядва да върша нещо, без да има абсолютна необходимост за това.

— Да не спорим. Идваш ли?

— Идвам.

— Кога?

— След двадесет минути — Алекс тръшна слушалката по-силно, отколкото трябваше и погледна към куфара си. Който и да беше на другия край на този микрофон, той вече знаеше, че Маколиф ще излиза от стаята си, за да се срещне с някого, който се опитваше да му нарежда нещо в три часа сутринта. Щеше да помисли за това по-късно.

— Знаеш ли, ти си много красив. Навсякъде си красив — каза Алисън, когато той влезе в стаята.

— Наистина си безсрамница.

— Защо си с чорапи? Доста интересен вид имаш.

Тя седна в леглото, прикри гърдите си с чаршафа и взе цигарите от нощното шкафче.

— Запали една и на мен. Докато се облека — Маколиф потърси с поглед дрехите си, които беше съблякъл с такава бързина преди половин час.

— Разстроен ли беше? — тя му подаде цигарата, докато той си нахлузваше панталоните с риза в ръка.

— Да. Доста е нагъл.

— Струва ми се, че Чарлз Уайтхол иска да си върне на някого или на нещо — каза Алисън, гледайки го безизразно. — Много е зъл.

— Може би е заради дискриминацията. Не е премахната окончателно — Алекс закопча ризата си.

— Може би. Може би затова не прие комплиментите.

— Кое? — попита Алекс.

— Забавлението, което той направи долу, беше много добре премислено и подготвено. То подхождаше за Ковънт Гардън, а не за нощен бар. Или за голямата зала на Обединените Нации.

Алекс почука тихо на вратата на Уайтхол. Ямаецът му отвори, облечен в бродирано японско наметало хопи . Под шарената дреха Уайтхол носеше яркия си раиран панталон и кадифени чехли.

— Заповядай, влез. Този път подрани. Не се минали още и петнадесет минути.

— Ти си се побъркал. Минава три. По-добре да не си гледам часовника — Алекс затвори вратата след себе си. — Надявам се ще ми кажеш нещо важно, защото ако не го направиш, ще ме изкараш от кожата.

Чернокожият отиде до бюрото, взе от него сгънат лист хартия и посочи на Маколиф едно кресло.

— Седни. Аз съм не по-малко уморен от теб, но все пак трябва да поговорим.

Алекс седна на креслото и каза:

— Слушам те.

— Нека се разберем поне този път. Това няма да повлияе върху приноса ми за експедицията.

— Радвам се да го чуя. Не съм те взел да забавляваш хората долу.

— Това е само предимство — каза Уайтхол студено. — Не ме подигравай. Умея да го правя.

— Знам, че умееш. Нещо друго?

Уайтхол повъртя листа в ръцете си.

— Ще има периоди, в които ще трябва да отсъствам. Не повече от ден-два. Естествено, ще те уведомявам предварително и ако е възможно ще отменям заетостта си.

— Ще правиш какво ? — Маколиф се премести напред. — Ако… е възможно … ще нагаждаш своя график към моя ! Ти си ненадминат. Надявам се, че експедицията няма да ти е в тежест.

Уайтхол се изсмя безразлично.

— Няма. Точно това търсех. Ще видиш, ще ти хареса… макар че не разбирам защо трябва изобщо да ме е грижа за това. Виждаш ли, не мога да приема целите на тази експедиция като достатъчно основателни. Подозирам, че има и други хора, които споделят това мнение.

— Да не би да намекваш, че съм те наел да вършиш нещо под прикритието на експедицията?

— Хайде, хайде — отговори чернокожият и очите му гневно се свиха. — Алекзандър Маколиф, многоуважаваният човек-компания, който организира експедиции из целия свят… срещу огромно заплащане изведнъж решава да стане благодетел на академичната общност. Да се откъсне от печелившия бизнес, за да оглави университетска експедиция . — Уайтхол се захили като нервен чакал, отиде до балконската врата и я отвори наполовина. Той завъртя резето, наклони рамката на прозореца навътре и остави пердето да се вее на нощния бриз.