Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Една сутрин след лекция в университета агент на Интерпол пристигнал в офиса й във факултета по геология. В куфарчето си той носел касетофон и запис на разговор между мъжа й и свръзката на маркиз дьо Шательоро, боса на операциите с наркотици. Алисън седнала и слушала гласа на пропаднал човек, който с пиянски тон обяснявал за разпадането на брака си с обичана от него жена. Тя го чула да вика гневно и да плаче, да се самобичува за това, че е такъв нещастник. Той говорел как тя не го допускала до леглото си, как го отхвърляла изцяло. Накрая си признал, че мразел да я използва, че ако тя разберяла, щял да се самоубие. Това, което той бил направил, било да потвърди, че тя няма никаква връзка с операциите на Шательоро. И го направил по най-добрия начин.

— Интерпол разбра, че слушането е също толкова болезнено, колкото и записването. Дейвид беше научил по някакъв начин с какво се занимавам. Пращаше съобщение. Време беше да се спасявам.

Разводът бил организиран за четиридесет и осем часа в Хаити. Алисън Бут била вече свободна.

И всъщност изобщо не била свободна, до една година ще ги хванат всички — Шательоро, Дейвид… И някъде някой ще съпостави всички факти. Някъде в тях ще фигурира и жената на Бут…

Алисън взе чашата си, отпи и се опита да се усмихне.

— Това ли е всичко? — попита Алекс, без да е сигурен в отговора й.

— Това е, господин Маколиф… А сега кажете честно, щяхте ли да ме наемете, ако знаехте всичко това?

— Не, нямаше… Чудно защо не го знаех.

— Това не е информация, която можете да получите от университета, от емиграционните служби или от някой друг.

— Алисън? — Маколиф се опита да прикрие внезапния страх, който го обзе. — Но вие наистина разбрахте за експедицията от университета, нали?

Момичето се засмя и повдигна хубавите си вежди в подигравателен протест.

— Господи, обясни му всичко… Не, признавам, че прескочих доста равнища. Това ми даде възможност да събера онази много внушителна папка с документи за вас.

— Как научихте за експедицията?

— От Интерпол. Те търсеха подходящо място за мен от месеци насам. Извикаха ме десет-дванадесет дни прели интервюто.

На Маколиф не му се наложи да пресмята дните. Горе-долу десет-дванадесет дни преди интервюто той се беше срещнал един следобед с Джулиан Уорфийлд на площад «Белгрейвия».

И малко по-късно — с един мъж на име Холкрофт от британското разузнаване.

Маколиф отново почувства режеща болка в стомаха. Но този път тя беше по-остра, по-определена. Той обаче нямаше време да й обръща внимание. Към тях, през потъналата в сенки градина, вървеше някакъв човек. Алекс помисли, че той е пиян.

— Дяволите да те вземат, ето къде си бил! А ние се чудехме къде да те търсим. Всички сме в бара вътре. Уайтхол е страхотен на пианото. Жив чернокож Ноел Коуард!… А, между другото, надявам се, че багажът ти е пристигнал. Видях, че имаш проблеми, драснах на онези копелета да го изпратят където трябва. Ако са могли да разчетат пияния ми почерк.

Младият Джеймс Фъргюсън се строполи на празния стол и се усмихна пиянски на Алисън. После се обърна и погледна Маколиф. Но усмивката му се изпари, когато срещна погледа на Алекс.

— Много съм ти задължен — каза Маколиф тихо.

И тогава Алекзандър разбра всичко по очите на Фъргюсън. Зад престорено пиянския поглед онзи мислеше трезво и напрегнато.

Фъргюсън беше всичко друго, освен пиян.

Те решиха да останат будни цяла нощ. Това беше мълчаливият им, враждебен отговор на «гадните малки микрофончета». Присъединиха се към останалите в бара и, както се полага на истински шеф, Маколиф беше видян да говори с оберкелнера; всички знаеха, че директорът щеше да плати сметката.

Чарлз Уайтхол оправда мнението на Фъргюсън. Той имаше професионален талант; пееше бързо островни песнички, пълни с карибски фрази и ямайски остроумия, които бяха ту смешни, ту нежни, ту плавни, ту ритмични. Гласът му беше чист и притежаваше силата и височината на изпълнител на балади от Кингстън; единствено очите му оставаха безизразни. Той беше весел и забавен, но Алекс забеляза, че нито се забавляваше, нито се веселеше.

Просто изпълняваше.

Накрая, след около два часа, уморен от работата си, той получи поздравления и похвали от полупияните си служители и се запъти към масата. След лични ръкувания, взаимни удари на ръце и прегръдки с Фъргюсън, семейство Йенсен, Алисън Бут и Алекс той поиска да седне до Маколиф. Фъргюсън, който се беше почувствал поканен от Алекс, току-що беше седнал на този стол, но за младия ботаник не беше проблем да се поотмести. При това залитайки.