Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Страхотно беше — каза Алисън, като се наведе върху Маколиф, за да стисне ръката на Уайтхол. Алекс наблюдаваше реакцията на ямаеца. Онзи беше хванал ръката на Алисън в своята — пръстите му бяха с маникюр, на тях блестеше златен пръстен. Сякаш Алисън беше подала ръка на друга жена. Тогава, като че ли за да разсее тези съмнения, Уайтхол повдигна китката на момичето и целуна пръстите й.

Келнерът донесе бутилка бяло вино на Уайтхол, за да го дегустира. Онзи прочете етикета на светлината в бара, погледна усмихнатия келнер и кимна с одобрение. После се обърна към Маколиф. През това време Алисън вече говореше с Рут Йенсен през масата.

— Искам да говоря с вас насаме — каза ямаецът небрежно. — Елате в стаята ми, да речем, двадесет минути след като си тръгна.

— Сам ли?

— Да, сам.

— Не може ли да почака до утре сутринта?

Уайтхол погледна с черните си очи към Маколиф и каза тихо, но твърдо:

— Не, не може.

Фъргюсън изведнъж скочи от другия край на масата и вдигна чаша към Уайтхол. Хванал я за ръба със свободната си ръка, той се клатушкаше и приличаше на много пиян млад човек.

— Да пием за Чарлз Първи от Кингстън! Страхотният черен господин Ноел! Ти си фантастичен , Чарлз!

Последва момент на тишина и объркване, в който потъна думата «черен». Келнерът бързо наля от виното на Уайтхол. Мигът не беше подходящ за дегустация.

— Благодаря — каза учтиво Уайтхол. — За мен това е голям комплимент, наистина… Джимбо-гуспудине.

— Джимбо-гуспудине! — извика Фъргюсън със задоволство. — Това ми харесва! Ще ме наричаш Джимбо-гуспудине ! А сега бих искал… — но Фъргюсън не завърши мисълта си, на бледото му младо лице се изписа агония. Беше повече от ясно, че е стигнал предела на пиянството си. Неуверено той остави чашата точно на масата, тръгна, докато се люлееше назад и бавно се свлече на пода.

Цялата маса скочи на крака. Околните двойки се обърнаха към тях. Келнерът остави бързо шишето и се спусна към Фъргюсън. Последва го Питър Йенсен, който стоеше най-близко до падналия.

— Господи — каза Йенсен, като коленичи на пода. — Струва ми се, че ще започне да повръща. Рут, ела ми по… Ей, келнер, хвани го оттам.

Семейство Йенсен, подпомагани от двама келнери внимателно повдигнаха младия ботаник да седне, разхлабиха връзката му и се опитаха да го върнат поне частично в съзнание. Чарлз Уайтхол, който стоеше до Маколиф, се усмихна, взе две салфетки и ги метна през масата на пода на онези, които оказваха помощ на Фъргюсън. Алекс наблюдаваше ямаеца — това не беше никак приятно. Главата на Фъргюсън се мяташе насам-натам; от устните му се изтръгваха стонове.

— Мисля, че точно сега е време да си ходя — каза Уайтхол. — След двадесет минути?

Маколиф кимна:

— Приблизително.

Ямаецът се обърна към Алисън, взе ръката й нежно, целуна я и се усмихна.

— Лека нощ, скъпа.

С лека досада Алекс ги подмина и се доближи до семейство Йенсен, които с помощта на келнера вече успяваха да изправят Фъргюсън на крака.

— Ще го занесем до стаята му — каза Рут. — Предупредих го за рома, не върви с уиски, но той не ме послуша — тя се усмихна и поклати глава.

Маколиф не сваляше очи от лицето на Фъргюсън. Той се чудеше дали отново ще види това, което видя преди малко. Това, което наблюдаваше от часове.

И го видя. Или реши, че го е видял.

Когато ръцете на Фъргюсън се отпуснаха около раменете на сервитьора и Питър Йенсен, той отвори очи. Те на пръв поглед изглеждаха съвсем невиждащи. Но за съвсем кратки мигове погледът на Фъргюсън се изясняваше, фокусираше и пиянският блясък в очите му изчезваше. Фъргюсън правеше точно това, което би правил всеки нормален човек в тъмна стая — проверяваше къде стъпва, за да не се спъне.

И — поне за момента — беше съвсем трезвен.

Защо Джеймс Фъргюсън беше започнал цялото това представление? Маколиф щеше да го попита за това сутринта. Също и за някои други неща като бележката с «пияния почерк», която стана причина за появата на «оборудвания» с подслушвателно устройство куфар.

— Горкият, ще се чувствува ужасно сутринта — Алисън беше застанала до Алекс. Двамата гледаха как семейство Йенсен изнасят Фъргюсън през вратата.

— Надявам се, че просто е прекалил тази вечер и няма да превърне това в навик.

— Хайде, Алекс, недейте да ставате стар мърморко. Той е чудесен младеж, който просто е изпил малко повече. — Алисън се обърна и погледна опразнената маса. — Е, изглежда партито свърши, така ли?