Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Тя го подложила на разпит, изброила неоспорими факти и нарекла обясненията на Дейвид с истинското им име — «чисти лъжи». Съкрушен, той се разплакал, молел за прошка и разказал на жена си истината.

Дейвид Бут не бил способен да печели по законен начин, за да поддържа определен стандарт на живот. Затова той минал в международния наркобизнес. Отначало станал просто куриер. Работата му като съдружник в малка фирма за внос-износ била идеална за този вид занимание. Фирмата нямала определен вид дейност, всъщност, тази дейност не би могла да бъде описана — нещо като кетъринг — както биха казали собствениците — по-скоро за социална, отколкото търговска клиентела. Тя търгувала с предмети на изкуството — с различни украси. Дейвид Бут пътувал, без да предизвиква съмнението на съответните служби. Той попаднал в света на контрабандистите по съвсем банален начин: задлъжнял от комар, съчетан с много пиене и безразборни връзки с жени. От една страна, нямал избор, от друга — печелел добре и нямал морални угризения.

Но Алисън имала. Геологическите експедиции служели за законно прикритие на работодателите на Дейвид при набирането на нищо неподозиращите сътрудници. Дейвид получавал информация за екипите в избрани средиземноморски обекти и заповед да се свърже с тях, като им предложи услугите на многоуважаваната си съпруга и обещае да заплаща тайно част от заплатата й, ако бъде назначена. Той приличал на богат и предан съпруг, загрижен за реализацията на активната си жена. Предложенията били приемани винаги. Като й предлагал различни «възможности» за работа, Дейвид си осигурявал двойна застраховка. Куриерската му дейност се разраснала и преминала границите на любителския бизнес.

Алисън го заплашила, че ще напусне експедицията в Корсика.

Дейвид изпаднал в истерия. Той казал, че ще го убият, и нея — също. Нарисувал й такава картина на широка, мощна и всепроникваща корупция, че Алисън склонила да остане. Тя се съгласила да завърши експедицията в Корсика, но му дала да разбере, че бракът им е свършил. И че нищо не би могло да промени това решение.

Поне тогава тя вярвала, че е така.

Но един късен следобед на обекта, или по-точно във водата, когато Алисън вземала проби от океанското дъно на няколкостотин метра от брега, към нея се приближили с катер двама мъже. Те били агенти на Интерпол и преследвали мъжа й месеци наред. Интерпол събирал доказателства за криминалните му престъпления. Били почти готови с всичко.

— Естествено, те се бяха подготвили. Стаята ми беше запазила тайните ми точно толкова, колкото твоята щеше да запази твоите тази вечер…

Те обрисували случая точно и ясно. Това, което за мъжа й беше мощна мрежа от корупция, за хората от Интерпол беше един друг свят на болка, страдание и безсмислена ужасна смърт.

— О, те бяха истински експерти — каза Алисън, докато си спомняше за това с тъжна усмивка. — Те ми показаха снимки, десетки снимки. Деца в агония, умиращи младежи и момичета. Никога няма да забравя тези снимки. Та те предположиха, че аз няма…

Молбата им си беше чиста проба вербовка: госпожа Бут беше в уникална позиция. Нямаше никой като нея. Тя можеше толкова много, можеше да осигури толкова много неща. И ако тя просто си беше тръгнала — веднага, без обяснения — то стоеше въпросът дали щяха да й позволят да го стори.

Господи , помисли си Маколиф, докато я слушаше, все повече неща се променят… Може би Холкрофт говореше от името на хората на Интерпол в стаята на хотел «Савой» .

Всички приготовления бяха направени, графиците съставени и срокът за «влошаване» на брака определен. Тя каза на успокоилия се Бут, че ще се опита да запази отношенията им, при условие че той никога няма да й говори за страничната си дейност.

Половин година Алисън Джерард Бут докладвала за дейността на мъжа си, идентифицирала хора от снимки, поставяла подслушвателни устройства в хотелски стаи, леки коли и в собствения си апартамент. Тя правела всичко това с надеждата, че Дейвид Бут, независимо от обвиненията срещу него, ще бъде запазен от физическа разправа. Дотолкова, доколкото Интерпол можел да му я осигури.

Нищо обаче не било гарантирано.

— Кога свърши всичко това? — попита Алекс.

Алисън погледна за кратко тъмната, зловеща панорама на Сините планини, която се издигаше мрачно на няколко мили на север.

— Когато чух един ужасен запис. Не можех да го слушам, той беше още по-ужасен, защото аз го бях записала.