Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Мислех, че се бяхме разбрали да не го прекъсваме.

— Уморена съм и не ми се стои тук повече. Пък се разбрахме също да проверим и моя багаж с твоята магическа кутийка. Ще се качим ли?

— Разбира се — Маколиф повика келнера.

Те тръгнаха по хотелския коридор. Когато приближиха стаята на Алисън, Маколиф взе ключа й.

— Ще се отбия за малко при Уайтхол.

— Но как? Вече е много късно.

— Каза, че иска да говори с мен, насаме. Нямам представа за какво. Но няма да се бавя. — Той вкара ключа в ключалката, отвори вратата и в един момент усети, че задържа Алисън в рамката на вратата, докато светна лампата и огледа вътре.

Единичната стая беше празна, свързващата врата към неговата беше все така отворена, както я бяха оставили преди няколко часа.

— Поразена съм — прошепна Алисън, подпирайки игриво брадичката си на опънатата, преградила входа ръка на Маколиф.

— Моля? — Той отмести ръката си и мина към свързващата врата. Лампата в стаята му светеше както я оставиха. Той затвори тихо вратата, извади скенера от сакото си и прекоси стаята към леглото, върху което един до друг се намираха двата куфара на Алисън. Повдигна уреда над тях, но скалата не помръдна. Обиколи стаята бързо, проверявайки я отгоре до долу откъм всички ъгли. Стаята беше чиста.

— Какво казахте? — попита той тихо.

— Пазите ме. Това е чудесно.

— Защо лампата не свети в тази стая както в моята — той не чу думите й.

— Защото я загасих. Аз се връщах тук, взех си чантата, сложих си малко червило и се върнах в стаята ви. До вратата има ключ, от който загасих.

— Не си спомням.

— Бяхте много разстроен. Смятам, че моята стая е далеч по-малко интересна от вашата. — Алисън влезе и затвори вратата към коридора.

— Грешите, но все пак говорете тихо. Тези проклети уреди могат ли да чуват през стените и вратите?

— Не, не мисля — тя видя как той взе куфарите й и ги понесе през стаята. Спря се пред гардероба, докато търсеше багажно шкафче. — Не сте ли твърде припрян?

— Моля?

— Какво правите с куфарите ми? Още не съм си разопаковала багажа.

— Ах, да. — Маколиф усети червенина по лицето си. Той се почувства като пълен идиот. — Съжалявам. Бихте могли да кажете, че съм насила учтив.

— О не, просто много бързате.

Занесе куфарите обратно до леглото и се обърна към нея. Беше толкова уморен.

— Това беше един ужасен ден… много объркан ден — каза той. — Още по-ужасното е, че все още не е свършил, остава да видя Уайтхол… Пък в съседната стая, ако изхъркам или кажа нещо насън, или отида до тоалетната, без да затварям вратата — всичко ще бъде записано на магнетофонна лента. Не че това много ме интересува, но в никакъв случай не прави живота ми по-приятен… Докато съм се разприказвал, ще ви кажа още нещо. Вие сте прекрасно, прекрасно момиче… и сте права, че съм припрян… например в този момент много ми се иска да ви прегърна, да ви целуна и да усетя прегръдката ви и… толкова ви желая… и вие имате красива усмивка и се смеете толкова хубаво… когато се смеете искам да ви гледам и да докосвам лицето ви… и единственото, което искам, е да ви прегърна и да забравя всичко… Свърших и вие можете да ме пратите по дяволите, защото всичко това са глупости.

Алисън Бут стоеше мълчаливо и на Маколиф му се стори, че тя го гледа твърде дълго. След това тя бавно се приближи до него.

— Знаеш ли, колко си смешен с тези куфари в ръцете? — прошепна тя и, като се наведе напред, го целуна по устните.

Той пусна чантите на пода, шумът от падането им накара двамата да се усмихнат. Той я придърпа към себе си, беше толкова приятно, той усети топлина, растяща възбуда. Слети в целувка, техните влажни устни проникваха навсякъде, притискаха се, разширяваха се. Алекс усети, че Алисън трепереше, че се притискаше към него със сила, която беше породена не само от страст, но и от страх. Липсваше колебание, възможност за отстъпление, имаше единствено силно желание.

Докато я слагаше бавно на леглото, тя разкопча копринената си блуза и сложи ръката му върху гърдите си. Той я галеше, а тя затвори очи и прошепна:

— Мина много време, Алекс. Мислиш ли, че Уайтхол може да те почака? Защото аз не мога.

Те лежаха един до друг, голи, под меките завивки. Тя се подпря на лакът, косата й падна върху лицето й и тя погледна Алекс. Прокара пръсти по устните му, после се наведе и, целувайки го, очерта устните му с език.

— Аз съм безсрамница — каза тя, като се усмихваше. — Искам да се любя с теб цяла нощ. И през по-голямата част от деня също. Жадна съм, но намерих кладенец и сега искам да остана тук.