Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Уайтхол продължаваше да седи неподвижно с ръце под брадата. Той приличаше на елегантно малко момче с тяло на мъж.

— Не е за пренебрегване — завърши той. — Поне според Кингстън всичко е за продан. Това може би е мотивът на Шательоро.

Алекс стоеше зад креслото.

— Добре. Това е моята причина да съм тук. А твоята?

— Добре, че ми каза за договора си. Ще се постарая да бъде изпълнен. Ти заслужаваш това.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че аз съм тук в качеството си на политическо лице. Това засяга само Ямайка. Вие трябва да се отнасяте с уважение към това условие и… към моето доверие. Аз така или иначе ще отричам, а вие ще изцапате ръцете си с неща, които засягат само Ямайка. Обаче в края на краищата ние ще вземем Кингстън под наш контрол.

— О, господи! Проклетата революция идва и тук!

— Тази революция ще бъде различна, господин Маколиф. Простичко казано, аз съм фашист. Фашизмът е единствената надежда за моя остров.

Маколиф отвори очи, измъкна ръката си от завивките и видя, че е десет и двадесет и пет. Той възнамеряваше да стане най-късно към осем — девет.

Трябваше да се срещне с един човек. Той страдаше от артрит и работеше в рибния магазин, наречен «Талън».

Маколиф погледна към Алисън. Тя се беше свила на кълбо настрани от него, косата й беше разпиляна върху чаршафите, а лицето — скрито във възглавницата. Тя е чудесна , помисли си той. Не, мина му друга мисъл през ума, те двамата бяха чудесни заедно. Тя беше… как го беше нарекла? Пресъхнала. Тя беше казала: «Бях пресъхнала, но стигнах до извора…» И тя беше…

Чудесна.

Но мислите го обсебиха отново.

Едно име, което преди двадесет и четири часа не му говореше нищо, внезапно се оказа непозната сила, с която трябваше да се съобразява. Тази сила му беше натрапена поотделно от двама души, които допреди седмица не познаваше.

Шательоро. Маркиз дьо Шательоро.

В момента той се намираше в Савана-ла-Мар, на югозападния бряг на Ямайка.

Чарлз Уайтхол скоро щеше да се срещне с него, ако досега не са се срещали. Чернокожият фашист и френският финансов магнат. Това приличаше на сценка от водевил.

Но Алисън Бут носеше смъртоносна ампулка в чантата си, в случай че се срещне с него или с онези, които работеха за него.

Каква връзка съществуваше между тях? Не можеше да няма връзка.

Той се протегна, внимаваше да не я събуди, макар че му се искаше да я прегърне, да плъзне ръце по тялото й и да я люби нежно тази сутрин.

Не можеше да го направи. Трябваше да свърши твърде много неща. Имаше твърде много материал за размисъл…

Той се зачуди какви ли инструкции ще му изпратят и колко ще трябва да чака, за да ги получи. А как ли щеше да изглежда болният от артрит човек в рибния магазин «Талън»?

Не по-малко важно беше да разбере къде, за бога, се намира Сам Тъкър? Той трябваше да стигне до утре в Кингстън. Сам не беше от хората, които ще излязат в отпуск, без да споменат нито дума; беше прекалено симпатичен човек. И все пак имаше случаи, когато…

Кога щяха да получат разрешение да излетят на север и да започнат същинското проучване?

Той нямаше да научи отговорите, като зяпа тавана над леглото на Алисън Бут, а и не възнамеряваше да се обажда по телефона от собствената си стая.

Усмихна се, като си помисли за «гадните малки микрофончета» в куфара си. Дали съществуваха гадни малки човечета, свити над апарати за приемане на сигнала в тъмни стаички? Дали те чакаха някакъв звук, който все не идваше?

Това определено му достави удоволствие.

— Мога да чуя мислите ти. — Гласът на Алисън беше приглушен от възглавницата. — Не смяташ ли, че това е забележително?

— Това ме плаши.

Тя се претърколи към него със затворени очи, усмихна се и го докосна под одеялата.

— Освен това се протягаш много възбуждащо.

Тя погали плоския му корем, после бедрата му и тогава Маколиф усети, че отговорите ще трябва да почакат. Притегли я към себе си; тя отвори очи и повдигна завивките така, че да не ги разделя нищо.

Той слезе от таксито на булевард «Южна Виктория». Името му беше избрано като за деветнадесети век. Тълпите влизащи и излизащи в парка хора приличаха на ята ярко оцветени пауни, които ускоряват крачките си, само за да спрат отново и да зяпат, без да са наясно какво става.

Маколиф влезе в парка, като се стараеше да прилича на мотаещ се турист. От време на време той усещаше враждебните, питащи погледи, докато си проправяше път по посипаната с чакъл пътечка към централната част на парка. Дойде му наум, че наоколо не се вижда никакъв друг бял човек; не беше очаквал подобно нещо. Маколиф безпогрешно усещаше, че представлява обект, към когото се отнасят внимателно, но не изпускат от поглед и не му се доверяват.