Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Ти наистина ме обиждаш. Трябва да купя някои неща.

Младежът се опита да заобиколи Маколиф. Алекс го сграбчи за ръката и пак го притисна към мазилката.

— Спести си парите. Ще напазаруваш в Лондон.

— Не! — тялото на Фъргюсън се напрегна; кожата покрай очите му се набръчка още повече. — Моля ти се , недей — прошепна той.

— Тогава да започнем от куфарите — Маколиф пусна ръката на Фъргюсън, но продължи да го притиска към стената с поглед.

— Нали ти казах — проплака младежът. — Ти имаше проблеми. Опитах се да ти помогна.

— Има си хас да нямам проблеми! И то не само с митничарите. Къде ми отиде багажът? Нашият багаж? Кой го взе?

— Не знам. Заклевам се , че не знам!

— Кой те накара да напишеш оная бележка?

— Никой не ме е карал! За бога, ти си луд !

— Защо направи онова представление снощи?

— Какво представление?

— Ти не беше пиян — беше трезв.

— Ох, мили боже, пожелавам ти да имаш моя махмурлук. Наистина…

— Не го изигра достатъчно добре, момчето ми. Пробвай пак. Кой те накара да напишеш онази бележка?

— Ти няма да ме изслушаш …

— Слушам те. Защо ме следиш? Кой те накара да ме проследиш тази сутрин?

— Господи, ти си луд!

— Господи, уволнен си !

— Не!… Не можеш да го направиш. Моля те — гласът на Фъргюсън отново прозвуча уплашено, той шепнеше.

— Какво каза? — Маколиф се подпря с дясната ръка на стената, над хилавото рамо на Фъргюсън. Той се надвеси над странния младеж. — Искам да го повториш. Какво не мога да направя?

— Моля ти се… не ме връщай. Умолявам те — Фъргюсън се задъхваше; на тънките му устни имаше слюнка. — Не го прави сега.

— Да те върна ли? Хич не ми пука къде ще отидеш! Аз да не съм ти пазач, бе, хлапе — Алекс махна ръката си от стената и измъкна сакото си от лявата мишница. — На тебе ти се полага самолетен билет за връщане в Англия. Ще го взема днес следобед и ще ти платя още една нощувка в «Кортли». След това се оправяй сам. Разкарай се където ти видят очите, само стой по-далече от мен и от експедицията.

Маколиф се извърна и си тръгна бързо. Пое по тясната уличка и се вля в потока на редките минувачи. Алекс знаеше, че зашеметеният Фъргюсън ще го последва. Скоро чу стъпките му зад себе си. Хленчещият му глас издаваше потисната истерия. Алекс не спря и не се обърна.

— Маколиф! Господин Маколиф! Моля ви се! — Английските думи отекнаха в тесните тухлени прегради и създадоха звукова дисхармония с мелодичното жужене на разговорите, които дузина ямайци водеха наоколо. — Моля ви, почакайте … извинете ме, моля ви да ме извините. Прощавайте, може ли да мина, ако обичате…

— Как се справяш, гуспудине? Да не се пресилиш.

Шумните възражения не обезкуражаваха Фъргюсън; телата му пречеха повече. Алекс продължаваше да върви, но чуваше и усещаше как младежът бавно скъсява разстоянието. Ситуацията беше невероятно комична: един бял мъж преследваше друг бял в някаква тъмна, претъпкана уличка, която според цивилизованите понятия е предназначена предимно за местните жители. Маколиф беше само на няколко метра от улица Дюк, когато усети, че Фъргюсън го хваща за ръката.

— Моля те. Трябва да поговорим… но не тук.

— Къде?

Те излязоха на тротоара. Пред тях до бордюра беше спряла една дълга, теглена от коне количка, натоварена с местни плодове и зеленчуци. Собственикът носеше сомбреро. Той се караше с клиентите край един стар кантар. Няколко парцаливи деца крадяха банани от задната част на количката. Фъргюсън още държеше Маколиф за ръката.

— Иди при «Девън Хаус». Това е туристически…

— Знам.

— Там има един ресторант-градина.

— Кога?

— След двадесет минути.

Таксито влезе в дългата алея на «Девън Хаус» — паметник, построен от крал Джордж в епохата на английското господство и на белите европейски пари. Пред безукорните колони имаше кръгли цветни градини; край огромния фонтан се виеха поддържани чакълести пътеки. Малкият ресторант-градина се намираше отстрани, масичките бяха скрити зад висок жив плет, а посетителите не се виждаха откъм улицата. Маколиф забеляза, че масичките са само шест. Ресторантчето беше много малко; беше трудно да проследиш някого на това място, без да те забележат.

Може би Фъргюсън все пак не е толкова неопитен, колкото изглежда.

— Ей, мой човек, здрасти!

Алекс се извърна. Джеймс Фъргюсън му беше подвикнал от централната алея край фонтана; този път той носеше фотоапарат с калъфчета, каишки и светломери.