Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Холкрофт му беше казал: «Търси детайлите. Те ще бъдат налице; ще се научиш да ги забелязваш. Тези знаци ще ти подскажат дали си имаш работа с реална сила или с въздух под налягане…»

Когато Фъргюсън стигна до портата на източната алея, на лицето му се изписа нескрито облекчение. Той спря и се огледа внимателно във всички посоки.

Несигурната територия остана зад гърба му.

Младежът погледна часовника си, докато чакаше униформения полицай да спре превозните средства, за да минат пешеходците. След свирката на полицая колите спряха с писък на гуми в различни тоналности и Фъргюсън продължи по «Куин стрийт», като се стараеше да се слее по-добре с тълпата. Алекс го последва. Сега младежът изглеждаше по-спокоен. Походката и крадливите погледи, които хвърляше, не бяха толкова агресивни. Изглежда сякаш сега, след като беше изгубил врага, се тревожеше повече за обясненията си, отколкото за възстановяването на контакта.

Но Маколиф искаше да възстанови контакта. Този случай не беше по-лош от който и да било друг, за да зададе на Фъргюсън въпросите, чиито отговори го интересуваха.

Алекс пресече улицата, като избягваше колите, и скочи на тротоара, по-далеч от приближаващото кингстънско такси. Той си проправи път през потока на пазаруващите към другия край на тротоара.

Между «Марклейн» и «Дюк» минаваше една странична улица. Фъргюсън се поколеба, огледа се на всички страни и очевидно реши, че си струва да опита. Обърна се рязко и тръгна по улицата.

Маколиф се досети, че познава тази улица. Това беше крайбрежна отсечка с много барове. Двамата със Сам Тъкър бяха идвали тук един късен следобед преди година, след конференцията на «Кайзер» в хотел «Шератон». Той си припомни също, че една диагонална алея разделяше тази отсечка от улица «Дюк». Маколиф си го спомни, защото Сам беше помислил, че във влажния, тъмен тухлен коридор между къщите може да има местни кръчми, които само доставчиците знаят. Сам се беше разстроил; той обичаше забутаните местни кръчми.

Алекс хукна. Налагаше се да пренебрегне предупреждението на Холкрофт, че така би привлякъл вниманието. Магазинът «Талън» можеше да почака; човекът с артрита можеше да почака. Беше настъпил моментът да залови Джеймс Фъргюсън.

Той отново пресече «Куин стрийт», но този път не обърна внимание на вълнението, което причини, нито на яростното изсвирване на вбесения кингстънски полицай. Алекс измина пресечката тичешком и стигна до алеята, която беше разположена диагонално на улиците. Тя му се стори дори по-тясна, отколкото си я спомняше. Тръгна по нея и с труд се размина с половин дузина ямайци, като мърмореше извинения и се опитваше да отбягва тежките погледи на онези, които вървяха срещу него — безмълвни закани на пораснали деца, които смятаха, че пътят им принадлежи. Маколиф стигна до края на уличката и спря. Притисна гръб към тухлената стена и надникна зад ъгъла към страничната улица. Беше изчислил времето правилно.

Джеймс Фъргюсън, чийто вид напомняше преследвано животно, беше само на десет ярда от него. След това разстоянието се скъси на пет ярда.

Тогава Маколиф излезе от алеята и се изправи пред него.

Лицето на младежа пребледня като на смъртник. Алекс го притисна към мазилката на стената; и в двете посоки минаваха хора и някои от тях негодуваха.

Усмивката на Фъргюсън беше неискрена, а гласът му прозвуча напрегнато:

— А, здрасти, Алекс… господин Маколиф. На пазар ли сте излезли? Това място е подходящо за целта.

— Пазарувах ли, мой човек? Ти щеше да знаеш, ако бях купил нещо, нали?

— Не знам какво… Аз не бих…

— Може би си още пиян — прекъсна го Алекс. — Снощи ти остана доста пиене.

— Сигурно съм се държал като голям глупак. Моля да ме извините.

— Не е нужно да се извиняваш. Ти не излезе от рамките на добрия тон. Беше много убедителен.

— Алекс, ама ти наистина прекаляваш — Фъргюсън се дръпна назад. Някаква ямайка с кошница на главата ускори крачка, като минаваше покрай тях, — вече ти се извиних. Сигурен съм, че и на теб ти се е случвало да препиеш.

— Много често. Всъщност снощи аз бях много по-пиян от теб.

— Ей, човече, не знам за какво намекваш, пък и, честно казано, главата ме цепи и не ми е до гатанки. За последен път ти се извинявам.

— Не ми се извинявай за това, което не си направил, мой човек. Дай да си спомним истинските ти грехове, защото аз имам няколко въпроса.

Фъргюсън тромаво стегна обикновено отпуснатата си стойка и тръсна настрани кичура коса от челото си.