Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Имаш много богата фантазия, гуспудине. Бих я нарекъл дори развинтена.

— Може би. Но ти не ми се разсърди, нали? Така че си идваме на думата и всичко си е постарому. Точно там е иронията: всичко си е постарому.

— Всичко си е постарому, така ли? Какво искаш да кажеш? — Фъргюсън се усмихна изнервено.

— Ами… аз се лепнах за теб.

— Мисля, че се е променило нещо много важно. Ти ми каза за Крафт.

— Да. Така или иначе щеше да се наложи да ти кажа; това беше целта ми тази сутрин. Крафт не трябва да научи; той няма откъде да разбере. Аз просто ще се лепна за теб. Ще ти давам част от парите, които получавам. Обещавам ти. Ако искаш, ще го напиша. Никога не съм имал пари. Това е просто великолепна възможност. Нали разбираш?

Маколиф остави Фъргюсън в «Девън Хаус» и взе такси до Олд Кингстън. Не му пукаше дали го преследват. Беше време отново да си подреди мислите, а не да се притеснява дали го следят. Той не отиваше на определено място.

Маколиф се беше съгласил да сътрудничи на Фъргюсън при някои уговорки. Условието беше, съдействието да бъде двустранно; ботаникът можеше да си пише дневника, като включва в него имената, които му дава Маколиф, като на свой ред го осведомява за въпросите на Крафт.

Алекс вдигна очи към табелите с имената на улиците: той се намираше на ъгъла на «Тауър» и «Матю», на две преки от пристанището. На половината път имаше телефон, закачен на един стълб на тротоара. Алекс се помоли телефонът да работи.

Той работеше.

— Пристигна ли господин Сам Тъкър в хотела? — попита Алекс чиновника, който вдигна телефона.

— Не, господин Маколиф. Всъщност ние проверявахме списъка на резервациите само преди няколко минути. Срокът за настаняване е три часа.

— Запазете стаята. Тя е платена.

— Страхувам се, че не е, сър. Нашите инструкции гласят само, че вие отговаряте за стаите, а ние се опитваме да ви съдействаме.

— Много сте любезни. Все пак я запазете. Има ли някакви съобщения за мен?

— Един момент, сър. Мисля, че има.

Тишината, която последва, даде време на Алекс да се чуди къде ли е Сам. Къде се беше дянал , по дяволите? Маколиф не се беше притеснил за изчезването на Тъкър колкото Робърт Ханли. Ексцентричността на Сам се изразяваше във внезапни разходки и пътувания в неизследвани области. По едно време в Австралия Сам Тъкър беше прекарал четири седмици на открито при едно аборигенско племе. Той всеки ден изминаваше разстоянието от двадесет и шест мили до лагера на геолозите, които правеха проучване на Кимбърли, с един ленд роувър. Старият Тък винаги търсеше нещо необичайно, обикновено свързано с ритуалите и начина на живот в страната, в която се намираше. Но крайният срок за пристигането му в Кингстън наближаваше.

— Извинете ме за забавянето — каза ямаецът, а напевното му произношение придаваше неискреност на думите му. — Има няколко съобщения. Опитах се да ги подредя по реда на постъпването им.

— Благодаря. Какви са…

— Всичките са спешни, сър — прекъсна го служителят. — Първото е от единадесет и петнадесет от Министерството на образованието. Свържете се с господин Латъм при първа възможност. Следващото е от единадесет и двадесет. Обадил се е господин Пиърсол от «Шератон», стая 51. След това е звънял господин Ханли от Монтего Бей в дванадесет и шест минути. Той е подчертал, че е много важно да се свържете с него. Телефонът му е…

— Един момент — каза Алекс, докато вадеше от джоба си молив и тефтерче. Записа имената Латъм, Пиърсол и Ханли. Продължавайте.

— Централа Монтего, 8227. До пет часа. Господин Ханли е предал да му се обадите в Порт Антонио след шест и тридесет.

— Оставил ли е номер там?

— Не, сър. Госпожа Бут остави съобщение в един и тридесет и пет, че ще се върне в стаята си в два и тридесет. Тя помоли да се свържете с нея, ако звъните отвън. Това е всичко, господин Маколиф.

— Добре. Благодаря ви. Изчакайте да погледна още веднъж обажданията, ако обичате — Алекс отново прегледа имената и съобщенията и попита за телефона на «Шератон». Той нямаше представа кой е «господин Пиърсол». Прекара през ума си дванадесетте имена, които Холкрофт му беше дал за връзка, но между тях нямаше Пиърсол.

— Това ли е всичко, сър?

— Да. Свържете ме с госпожа Бут, ако обичате.

Телефонът на Алисън иззвъня няколко пъти, преди тя да го вдигне.

— Тъкмо се къпех — каза тя задъхано. — Надявах се, че ще дойдеш.

— По хавлия ли си?

— Да. Оставих я на бравата, а вратата беше отворена, ако искаш да знаеш, за да мога да чуя телефона.