Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— «Какво означава за вас думата «Халидон», господин Маколиф?» Това бяха точните му думи.

— А твоят отговор?

— Какъв отговор? Не бях подготвен. Казах му, че това е град в Ню Джърси.

— Моля?

— Халидон, Ню Джърси. Това е град.

— Предполагам, че се пише и се произнася по друг начин… А той повярва ли на невежеството ти?

— Защо да не повярва? Аз съм невеж по въпроса.

— Ти скри ли факта, че си чувал тази дума? Това е ужасно важно!

— Да… да, мисля, че успях. Всъщност аз се бях замислил за нещо друго. За няколко други неща…

— Той върна ли се пак на това по-късно? — прекъсна го агентът.

— Не, не го направи. Гледаше ме втренчено, но повече не спомена за това… Как мислиш, какво означава то?

Внезапно един олюляващ се танцьор, за когото не беше останало място на дансинга, се надвеси над масата. Погледът му не беше напълно фокусиран и не успяваше да затвори устата си.

— Е, и това ако не са дъртите мамчета и татенца! — произнесе той, като заваляше думите със силно йоркширско произношение. — Харесва ли ви шоуто на бебчетата, мамчета?

— Мътните да го вземат! — Холкрофт беше разлял питието си.

— Позвъни на иконома, татенце! Тая е за сметка на дъртия Единбург. Той ми е лично приятелче! Готиното старче Единбург.

Самотният, замаян танцьор изчезна така бързо, както се беше появил. Останалите посетители на средна възраст проявяваха необходимото съчувствие към Холкрофт, като в същото време осъждаха клиентите на «Кукумявката»; младоците се стараеха да смекчат ефекта от станалото.

— Всичко е наред, няма причини за тревога — каза добродушно агентът. — Само дето малко се понамокрих. — Холкрофт извади кърпичката си и започна да попива разлятото по гърдите му пиене. Всички на масата се върнаха към предишните си лични разговори. Англичанинът се обърна към Маколиф, престорената му усмивка контрастираше с думите му. — Разполагам с по-малко от минута; ако се наложи, утре ще ти се обадят.

— Искаш да кажеш, че това… залитане беше сигнал?

— Да. Сега слушай и запомни. Нямам време да повтарям. Когато стигнеш в Кингстън, за известно време ще трябва да се оправяш сам. Честно казано, не очаквахме толкова скоро…

— Един момент! — прекъсна го Маколиф с тих, ядосан глас. — Да те вземат дяволите! Ти слушай… и запомни! Ти ми гарантира абсолютна сигурност и връзка двадесет и четири часа в денонощието. Това бяха условията, при които приех…

— Нищо не се е променило — Холкрофт вметна бързо, като придружи думите си с бащинска усмивка, която противоречеше на тихата злоба между тях. — Ти разполагаш с връзките; запомнил си към осемнадесет-двадесет имена…

— От северната част, а не от Кингстън! Трябваше да ми дадеш имената на връзките в Кингстън!

— Ще се постараем да го направим до утре.

— Това не ме устройва!

— Ще трябва да ви устрои, господин Маколиф — каза студено Холкрофт. — В Кингстън има едно магазинче на изток от «Виктория Парк» на улица «Дюк», казва се «Талън». В краен случай — и само тогава — ако искаш да предадеш информация, намери собственика. Той има артрит на дясната ръка в доста тежка форма. Но имай предвид, че той може само да предаде информацията. Не можеш да го използваш по друг начин… Сега наистина трябва да тръгвам.

— Трябва да ти кажа още няколко неща — Алекс хвана Холкрофт за ръката.

— Ще трябва да почакат…

— Още нещо… Алисън Бут. Вие знаехте, нали?

— За мъжа й ли?

— Да.

— Да, знаехме. Честно казано, отначало смятахме, че тя е протеже на «Дънстоун». Все още не сме изключили тази възможност… А, да, ти попита защо Уорфийлд е споменал Халидон; какво е имал предвид. Според мен той знае колкото нас. Но и той като нас полага много усилия да разбере останалото.

С неприсъща за възрастта му пъргавина Холкрофт се измъкна от сепарето, плъзна се покрай Маколиф и се извини на останалите от групичката. Маколиф се оказа в съседство с жената на средна възраст, за която предполагаше, че е дошла с Холкрофт. Той не беше чул името й, когато ги представяха, но сега, щом я погледна, усети, че няма нужда да му го казват. В очите й се четеше загриженост и страх; тя се опитваше да го скрие, но не успяваше. Усмивката й беше колеблива и напрегната.

— Значи вие сте младежът… — Госпожа Холкрофт прекъсна и вдигна чашата към устните си.

— Младеж и не съвсем — каза Маколиф, като забеляза, че ръката на жената трепна, както неговата ръка беше трепнала преди един час с Уорфийлд. — Трудно е да се говори тук с целия този шум и онези отвратителни светлини.