Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Това беше лудост. Последният половин час беше истинско безумие. Какво правеше той? Защо стоеше в тази тъмна телефонна кабинка с окървавено лице и скъсано сако, защо трепереше и се страхуваше да запали цигара?

Лудост!

Пред кабинката стоеше някакъв човек, който подрънкваше монети в шепата си и преместваше тежестта си от крак на крак в израз на раздразнение. Инструкциите, които Алекс получи по телефона, гласяха, че той трябва да чака в кабинката, но ако постъпеше така в тези обстоятелства, човекът на тротоара можеше да започне да протестира гласно и да привлече вниманието. Помисли си, че би могъл да се обади на някой друг. Но на кого?… На Алисън? Не… Сега трябваше да мисли за нея, а не да й се обажда.

Той се държеше като уплашено хлапе! Може би уплахата му беше оправдана. Всъщност страхуваше се да помръдне, да излезе от телефонната кабинка и да остави нетърпеливия човек, който подрънкваше монетите, да влезе. Не, не можеше да се държи така. Не можеше да стои мирно. Беше научил този урок преди много години — преди цели векове — на хълмовете на Панминджон. Да застане мирно означаваше да се превърне в мишена. Човек трябваше да мисли гъвкаво в рамките на здравия разум. Отгоре на всичко човек трябваше да използва дадените му от природата сетива и да бъде в постоянно напрежение. Да бъде напрегнат, да запази способността и възможността си за бързо придвижване — това бе най-важното.

Господи! Той съпоставяше убийствения бяс на войната в Корея със забутаната уличка в Сохо. Всъщност правеше паралел между тях и се насилваше да се приспособи към обстановката. По дяволите, това беше прекалено!

Отвори вратата, попи кръвта от бузата си и измърмори някакво извинение към човека, подрънкващ монетите. После отиде до един закътан вход срещу кабинката и зачака.

Човекът, който се беше обадил на телефона на Холкрофт, удържа на думата си. На Алекс не му се наложи да чака дълго, а колата беше от онези, които двамата с агента бяха използвали няколко пъти. Тя спокойно се спусна по улицата и спря пред кабинката, а двигателят й продължи да работи.

Маколиф излезе от тъмнината на закътания вход и бързо се приближи до колата. Задната врата се отвори широко да го приеме и той се качи.

И отново се скова.

Човекът на задната седалка беше чернокож. Човекът на задната седалка трябваше да бъде мъртъв, смачкан труп на улицата пред «Кукумявката на Сейнт Джордж»!

— Да, господин Маколиф. Това съм аз — каза негърът, който трябваше да е умрял. — Извинете, че ви ударих, но пък вие ми се пречкахте. Добре ли сте?

— О, господи! — Алекс седна сковано на ръба на седалката, докато колата се плъзгаше напред и ускоряваше ход надолу по улицата. — Мислех… искам да кажа, аз видях …

— Отиваме при Холкрофт. После ще разберете всичко по-добре. Отпуснете се. Последният час беше много напрегнат за вас… Случайно това се оказа напълно неочаквано.

— Аз видях как ви убиха! — импулсивно изрече Маколиф.

— Вие видяхте как убиха един негър; голям негър, който приличаше на мен. Аз наистина се уморявам от изтърканата фраза, че всички негри си приличат. Това е както обидно, така и невярно. Между другото, аз се казвам Талън.

Маколиф се втренчи в човека.

— Това не е вярно. «Талън» е името на един рибарски магазин до «Виктория Парк» в Кингстън.

Негърът тихо се засмя.

— Браво, господин Маколиф. Само ви проверявах. Цигара?

Алекс взе предложената цигара с благодарност. «Талън» му предложи огънче и Маколиф дръпна дълбоко, като се опитваше да си осигури кратък момент на спокойствие.

Той погледна ръцете си. Беше едновременно учуден и обезпокоен.

Беше закрил огънчето на цигарата си както беше правил… преди векове като пехотен офицер по хълмовете на Панминджон.

Пътуването продължи почти двадесет минути, те се движеха бързо от лондонските улици към покрайнините. Маколиф не се опитваше да проследи маршрута през стъклото; всъщност не го интересуваше. Той беше обсебен от мисълта за решението, което трябваше да вземе. То бе дълбоко свързано с вида на ръцете му, които вече не трепереха и закриваха огънчето на цигарата. От какво я пазеха — от несъществуващия вятър ли? Да не би да издаде позицията му? Или от вражеските снайперисти?

Не. Той не бе войник; всъщност никога не е бил такъв. Беше се държал така, защото това беше единственият начин да оцелее. Той нямаше друг мотив, освен оцеляването; никога не беше водил своя война и никога нямаше да води. Войната на Холкрофт определено не беше негова.