Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Сблъсъкът бе започнал в «Кукумявката на Сейнт Джордж», където цареше безумието на флуоресцентните светлини и гърчещите се тела.

Холкрофт се бе опитал да спре крайния провал.

Той беше нарушил правилата. Още не бе станало 2,30, но след като го бяха видели с Алекзандър Маколиф, той не беше посмял да чака. Бе се опитал да им подаде ръка, да обясни, да укроти гневното избухване.

Почти беше успял да го направи, когато един от негрите — този, който сега лежеше мъртъв на волана — бе видял Маколиф да скача от стола си в сепарето, да се втурва към тълпата, разблъсквайки хората по пътя си, и оглеждайки се трескаво, очевидно в търсене на Холкрофт.

Тази гледка беше предизвикала паниката. Двама от обектите бяха намушкали Холкрофт, бяха го използвали като щит и избутали през задната врата на пътечката, докато третият се бе измъкнал през тълпата отпред, за да докара кола, с която да избягат.

— Това, което се случи през следващите няколко минути, бе колкото тревожно, толкова и успокояващо — каза Холкрофт. — Моите хора нямаше да допуснат да бъда застрашен физически, така че щом похитителите ми ме изведоха на тротоара, те ги заловиха. Вкарахме ги в тази кола и потеглихме, като все още се надявахме да възстановим добрите си отношения. Но ние нарочно оставихме третия да изчезне — това бе израз на доверие от наша страна.

Агентите бяха пристигнали на пустеещото поле. Бяха извикали лекар да превърже Холкрофт. А двата обекта — след като им взели оръжието и незабележимо измъкнали ключовете на колата — били оставени да си говорят насаме. Агентите се надявали, че ще преодолеят съмненията си, докато лекарят превърже Холкрофт.

— Те направиха последен опит да се измъкнат, но в колата, естествено, нямаше ключове. Така че са изпили смъртоносните си малки ампули или хапчета и така са се простили с живота. В края на краищата те не можеха да ни се доверят.

Няколко минути Маколиф не каза нищо. Холкрофт не наруши тишината.

— А твоят «израз на доверие» се опита да ме убие.

— Очевидно. Остава още един техен човек в Англия, когото трябва да се опитаме да намерим: шофьорът… Разбираш, че ние не носим отговорност; ти напълно си пренебрегнал инструкциите ни…

— И до това ще стигнем — прекъсна го Маколиф. — Ти каза, че си ме довел тук по две причини. Разбрах каква е първата: твоите хора са бързи и сигурността ми ще бъде гарантирана, ако не «пренебрегвам» инструкциите — Алекс изимитира начина, по който Холкрофт произнасяше думата. — Каква е втората причина?

Агентът застана точно пред Маколиф. Алекс можеше да забележи напрежението в погледа му на слабата нощна светлина.

— За да ти кажа, че сега вече нямаш друг избор, освен да продължиш. Прекалено много неща се случиха. Ти знаеш прекалено много.

— Така каза и Уорфийлд.

— Той е прав.

— Представи си, че откажа? Представи си, че просто си събера багажа и си тръгна?

— Ще те подозират и ще те затрият. Ще те преследват. Можеш да ми вярваш, аз съм отдавна в тоя бранш.

— Това е сериозно изявление от устата на един… как се казваше, финансов експерт ли беше?

— Това са етикети, господин Маколиф. Титли. Те не означават нищо.

— Не и за жена ти.

— Моля… — Холкрофт си пое дъх дълбоко и шумно. Когато продължи, той не зададе въпрос, а направи спокойно, изпълнено с болка изказване: — Тя те е изпратила да ме търсиш.

— Да.

Сега беше ред на Холкрофт да замълчи. А Алекс реши да не нарушава тишината. Вместо това Маколиф наблюдаваше как петдесетгодишният агент се мъчи да си върне самообладанието.

— Фактът си е факт, ти пренебрегна инструкциите ми.

— Сигурно е чудесно човек да живее с теб.

— Свиквай с това — отговори Холкрофт с хладна пресметливост. — През следващите няколко месеца ще поддържаме доста близка връзка. И ти ще правиш точно това, което ти кажа, или ще умреш.

Червено-оранжевото слънце си проби отвор във вечерното небе, приличащо на раирано пано. Около по-ниските облаци имаше жълт ореол, а всичко над тях беше оцветено в пурпурночерно. Тихата карибска нощ щеше скоро да забули тази част на света. Когато самолетът кацнеше в Порт Роял.

Маколиф се взираше в хоризонта през цветното стъкло на самолетния прозорец. Алисън Бут седеше до него и спеше.

Семейство Йенсен седеше на другия ред в големия Боинг-747 и, според Алекс, за двойка с леви политически убеждения те заеха местата си в първа класа на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация със завидна липса на вина. Поръчаха си от най-доброто вино, гъши дроб, патица с портокали и пудинг Малакоф, сякаш бяха свикнали с това от години. А Артър се чудеше дали Уорфийлд имаше право. На всички с лява ориентация, живеещи извън Съветския блок, им липсваше чувство за хумор, със семейство Йенсен обаче нещата не стояха така.