Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Стигнахме, господин Маколиф — каза негърът, който беше заявил, че се казва «Талън». — Местенцето е доста усамотено, нали?

Колата беше продължила по един път през полето, където нямаше трева. То представляваше изравнено пространство от около двадесет декара, изглеждащо така, сякаш е било подготвено за строеж. Отвъд полето се виждаше брегът на някаква река, Алекс предположи, че това е Темза, нямаше какво друго да бъде. В далечината се забелязваха големи квадратни сгради, приличащи на складове. Складове на брега на реката. Той нямаше представа къде се намират.

Шофьорът рязко зави наляво, след това колата подскочи, навлизайки в неравната настилка на някакъв неподдържан черен път. Маколиф видя през прозореца, че предните фарове осветиха две коли на около стотина метра от тях. И двете бяха тип седан. Дясната бе осветена отвътре. След няколко секунди шофьорът спря успоредно на втората кола.

Маколиф слезе и последва «Талън» към осветената кола. Това, което видя, го обърка, може би го разтревожи, но несъмнено затвърди решението му да излезе от войната на Холкрофт.

Британският агент седеше сковано на задната седалка. Ризата и палтото му бяха наметнати на раменете, а разголената плът по средата на тялото му бе опасана с широки бели бинтове. Очите му бяха леко премрежени и издаваха болката. Алекс разбра причината; той беше виждал тази гледка и по-рано — преди цели векове — обикновено след битка с щикове.

Някой беше пробол Холкрофт.

— Накарах да те доведат тук по две причини, Маколиф. И те уверявам, че това беше доста рисковано — каза агентът, докато Алекс стоеше край отворената врата. — Остави ни насаме, ако обичаш, — обърна се той към негъра.

— Не трябва ли да си в болница?

— Не, това не е сериозно нараняване…

— Някой те е намушкал, Холкрофт — прекъсна го Маколиф. — Това не е нараняване.

— Държиш се мелодраматично; не е нещо сериозно. Надявам се да забележиш, че съм пълен с живот.

— Имаш късмет.

— Късметът, господинчо, няма нищо общо! Това е едно от нещата, които искам да разбереш.

— Добре. Ти си капитан Чудо, несъкрушимият враг на лошите хора.

— Аз съм петдесетгодишен ветеран на служба при Нейно Величество, който никога не го е бивало особено на футбол… онова, което вие наричате европейски футбол. — Холкрофт потръпна и се наведе напред. — Освен това беше напълно възможно да избегна тези безкрайно стегнати бинтове, ако ти бе последвал инструкциите ми и не беше направил сцена на дансинга.

— Какво!

— Но ти ме предизвикваш да се отклоня от темата. Всичко по реда си. Веднага, щом стана ясно, че съм в опасност, тази опасност беше отстранена. Нито за момент, по което и да било време, животът ми не е бил застрашен.

— Защото ти казваш така ли? И то когато стомахът ти е опасан от четири метра бинтове? Не ми ги пробутвай тия на мене.

— Бях ранен в паниката, която ти предизвика! Тъкмо осъществявах най-важния контакт в нашия график, заради който те наехме.

— Халидон?

— Надявахме се, че е това. За съжаление няма начин да проверим. Ела с мен — Холкрофт сграбчи страничната каишка и се подпря с дясната ръка на предната седалка, докато се измъкваше с труд от колата. Алекс показа с жест, че иска да му помогне, макар да знаеше, че помощта му ще бъде отхвърлена. Агентът заведе Маколиф до предната кола, като извади непохватно едно фенерче от наметнатото си палто, щом се приближиха. В сянката стояха още няколко души; те се отдръпнаха, очевидно бяха получили такива нареждания.

В колата имаше две безжизнени тела: едното беше проснато върху волана, а другото — отпуснато напряко на задната седалка. Холкрофт освети, последователно двата трупа. И двамата бяха мъже, чернокожи, може би на по около тридесет и пет години, облечени в строги, макар и не скъпи бизнес костюми. Маколиф бе озадачен: липсваха следи от насилие, нямаше нито счупени стъкла, нито кръв. Отвътре колата беше подредена, чиста, атмосферата дори бе мирна. Двамата мъртъвци можеха да бъдат двойка млади директори, които са отбили встрани от магистралата да си починат за малко по средата на някое дълго служебно пътуване. Но следващата реплика на Холкрофт прекъсна объркването на Алекс.

— Цианид.

— Защо?

— Очевидно са фанатици. Предпочели са това, отколкото да издадат някаква информация… против волята си, разбира се. Не са ни преценили правилно. Всичко започна, когато ти направи онзи явен опит да ме последваш на излизане от «Кукумявката на Сейнт Джордж». Тогава те за първи път се стреснаха; и направиха… това — Холкрофт посочи стомаха си само с едно махване.