Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Младият Джеймс Фъргюсън седеше сам на предната седалка. Първо Чарлз Уайтхол беше до него, но още в началото на полета мина по коридора, срещна познат от Савана-ла-Мар и остана там. Фъргюсън сложи кожената си чанта с фотографските принадлежности на празната седалка. Той тъкмо сменяше филтрите на обектива, за да снима небето отвън.

Маколиф и Алисън бяха отишли при Чарлз Уайтхол и приятеля му и пиеха нещо в коридорчето. Приятелят беше бял, богат и пиеше много. Той беше празноглав наследник на древно богатство от югозападна Ямайка и за Алекс бе твърде необяснимо защо Уайтхол трябваше да прекарва толкова време с него. Ядосваше се на готовността, с която Уайтхол отговаряше на пиянските, просташки и глупави забележки на приятеля си.

Алисън докосна ръката на Маколиф след втората чаша. Това беше знак да се връщат на местата си. Дошло й беше до гуша. На него също.

Алисън?

През последните два дни в Лондон той имаше толкова много работа, че не можа да й посвети време, колкото искаше или възнамеряваше. Организирането на пътуването отнемаше всичкото му време: закупуване на екипировка и принадлежности, наеми, документи за пътуване, необходимост от ваксини (оказа се, че те не бяха необходими), откриване на сметки в Монтего, Кингстън и Очо Риос, а също така осигуряване на ред допълнителни дреболии, необходими за дългосрочно геоложко проучване. «Дънстоун Лимитид» стоеше настрана от този вид дейност, но оказа незаменима помощ в организирането. Хората на «Дънстоун Лимитид» му казаха точно при кого и къде да отиде, така че паяжината на бюрокрацията — както на държавната, така и на търговската — беше разплетена.

Една вечер той събра всички на вечеря, всички, освен Сам Тъкър, който щеше да се присъедини към тях в Кингстън. Атмосферата беше приятна: в крайна сметка всички бяха добри професионалисти. Всеки прецени другия и го похвали, доколкото беше запознат с работата му. Уайтхол получи най-голямо признание, което беше справедливо. Той бе истинско светило. Както беше предвидил Маколиф, Рут Йенсен и Алисън се харесаха искрено. Съпругът на Рут, Питър, се държа бащински с Фъргюсън и се смя тихо и продължително на непрекъснатите закачки на младежа. Чарлз Уайтхол демонстрира прекрасни обноски, които бяха малко свободни, но съвсем на място, с нужната доза академично остроумие и едва доловима скромност.

Но Алисън…

Той дойде на срещата след престрелката в «Кукумявката» и след безумието, което последва в голото поле на лондонското предградие. Посрещна я със смесени чувства. Беше ядосан, че тя не беше споменала за незаконната дейност на доскорошния си мъж. Но не можа да приеме и предположението на Холкрофт за това, че Алисън е протеже на Уорфийлд. Това беше лишено от всякакъв смисъл. Тя бе абсолютно независима, както и той. Маколиф знаеше, че да бъдеш мълчалив емисар на Уорфийлд, означаваше да си загубиш независимостта. Алисън никога не би се съгласила на това или поне щеше да го покаже, ако беше така.

Въпреки всичко той се опита да я въвлече в разговор за съпруга. Тя отговори стандартно, с клишета като «да оставим миналото», както правеше много пъти досега. При това често. В този момент едва ли щеше да говори за Дейвид Бут с него.

Просто мястото и времето не бяха подходящи.

— Дами и господа — по самолетната звукова уредба прозвуча мъжествен и уверен глас. — Говори капитан Томас. Приближаваме североизточния бряг на Ямайка, след няколко минути ще бъдем над Порт Антонио и ще започнем снижаване към летище Палисадос в Порт Роял. Умоляваме всички пътници да заемат местата си. Очакваме слаба турбуленция над веригата Сини планини. Предполагаемо време на кацане — 8:20 ч. ямайско време. Температурата в Кингстън е 26°С, времето е ясно и с добра видимост…

Докато спокойният плътен глас довършваше съобщението, Маколиф си помисли за Холкрофт: ако британският агент говореше по уредбата, той щеше да звучи по същия начин като капитан Томас.

Холкрофт.

Временният разрив между Маколиф и Холкрофт не беше завършил — според Холкрофт — по най-приятния начин. Маколиф се беше противопоставил на злъчното изказване на Холкрофт, според което той, Алекс, трябваше да изпълнява всичките му прищевки. Той разполагаше с шестстотин шестдесет и шест хиляди долара, изпратени му от «Дънстоун Лимитид», които очакваше да получи. Може би от «Дънстоун Лимитид», а може би отнякъде другаде.

Холкрофт беше побеснял. Каква е ползата от някакъв си милион за един умрял геолог? Алекс трябваше да плати за предупрежденията и за защитата, която му предлагаха. Но в крайна сметка Холкрофт осъзна необходимостта да привлече с нещо Алекзандър. Обещанието за оцеляване беше твърде абстрактно, защото смъртта не можеше да бъде усетена.