Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Разбира се. — Маколиф бръкна в джоба на ризата си, чукна отдолу кутията, докато се покаже една цигара и й я подаде. После я запали и с мек, спокоен глас каза: — Защо ме лъжете, Алисън?

— Не ви лъжа. Просто вие сте твърде мнителен.

— Хайде, хайде. — Той се усмихна, за да не изглежда въпросът му толкова настоятелен. — Полицията, особено пък лондонската, не дава на хората флакони с газ заради някакви си инциденти. А вие не изглеждате като полковник от Женския спомагателен корпус — в момента, в който изрече тези думи, Алекс си помисли, че това може би е точно така. Не беше ли Алисън Бут емисар на Холкрофт? Не от страна на военните, но може би от британското разузнаване.

— Има изключения. Наистина има, Алекс. — Тя го погледна внимателно и той разбра, че казваше истината.

— Мога ли да изкажа едно предположение, една причина за флакона?

— Моля…

— Не е ли причината Дейвид Бут?

Тя погледна встрани и дръпна силно от цигарата.

— Значи вие знаете за него. Затова онази вечер постоянно задавахте въпроси, свързани точно с него.

— Да. Да не би да мислехте, че няма да науча за тези неща?

— Не ме интересува… не, не е така. Мисля, че исках да ги научите, ако това би ми помогнало да получа работата. Но не можех да ви ги кажа.

— Защо?

— Господи, Алекс! Та вие самият казахте, че искате най-добрите професионалисти, а не лични проблеми! Щяхте да ме изхвърлите моментално заради тях. — Усмивката й изчезна и лицето й остана напрегнато.

— Този Бут изглежда е опасен човек.

— Той е болен и порочен. Но аз мога да се справя с него. Винаги съм се справяла. Той е невероятен страхливец.

— Повечето порочни хора са страхливци.

— Аз не бих правила чак такива обобщения. Но опасността не идва от Дейвид, а от друг човек. Човек, за когото Дейвид работеше.

— Кой е той?

— Един французин. Маркиз. Казва се Шательоро.

Хората от екипа взеха различни таксита за Кингстън. Алисън остана с Маколиф, докато той се оправи с оборудването с помощта на хора от правителството на Ямайка, които бяха прикрепени към Министерството на образованието. Алекс усети у тях същото скрито недоволство, което беше забелязал у учените в Лондон. С тази разлика, че тези хора бяха тъмнокожи. Те сякаш се чудеха толкова ли няма тъмнокожи геолози, та идват само бели.

Впечатлението му беше подсилено и от отношението на митничарите, облечени в изгладени и корави като стомана униформи. Поискаха да проверят всяка кутия и всеки кашон, сякаш те съдържаха най-опасната контрабандна стока. Митничарите решиха да спазят всички формалности, докато Маколиф стоеше безпомощен дълго време след като самолетът вече беше изрулирал към кея Палисадос. Алисън седеше на десетина метра встрани, върху чантата си.

Час и половина по-късно оборудването беше проверено и маркирано за превоз по вътрешните линии до летището Боскобел в Очо Риос. Маколиф беше доведен до състояние, в което трябваше да стиска зъби и да преглъща много неща. Той сграбчи Алисън за ръката и я повлече към изхода.

— За бога, Алекс, ще ми насините лакътя! — каза Алисън, като едва си поемаше дъх и се опитваше да сдържи смеха си.

— Много съжалявам… Съжалявам. Тия проклети месии мислят, че светът е техен. Копелета!

— Този остров е техен отскоро…

— Нямам настроение за лекции по антиколониализъм — прекъсна я той. — Искам да пийна нещо. Да спрем в някой бар.

— Ами чантите?

— Господи! Съвсем ги забравих… Оттук, ако не греша — каза Алекс, като посочи десния изход.

— Да — отговори Алисън. — «Пристигащи» обикновено означава точно това.

— Не се шегувайте. Първата ми заповед към вас като към подчинен е да не говорите нищо, преди да сме си взели чантите и да съм с чаша в ръка.

Но заповедта на Маколиф беше отменена от последвалите събития. Багажът им го нямаше. Очевидно и никой не знаеше къде може да бъде. Всички пътници от полет 640 от Лондон вече си го бяха взели. Преди час.

— Ние сме от този полет. Ние не сме си получили багажа. Така че грешката е ваша — каза Алекс кратко на отговарящия за багажите.

— Тогава вие гледа и вижда, гуспудине — отговори ямаецът, ядосан от забележката на американеца, че не си гледа работата. — Всички чанти взети — нищо останало. Полет 640 — всичко тук , гуспудине. Няма друго място.

— Искам да говоря с представителя на Британската презокеанска въздухоплавателна корпорация. Къде мога да го намеря?

— Кого?

— Шефа ви, по дяволите!

— Аз шеф, гуспудине! — отговори гневно негърът.