Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Маколиф си проправи път през преплетените меки тела, като разделяше Протегнатите ръце и издадените рамене внимателно, но твърдо, докато накрая стигна до края на бара.

Настроението, в «Кукумявката на Сейнт Джордж» беше достигнало своята кулминация. Психеделичните светлини избухваха върху стените и тавана в ритмично кресчендо; телата бяха превити и податливи, никой не изглеждаше изправен, всички се поклащаха и ужасно се гърчеха.

Холкрофт седеше в едно кръгло сепаре с още петима: двама мъже и три жени. Алекс се поспря, закрит от пиещите и танцуващи посетители, и погледна към групичката на Холкрофт. Тя беше странна; събуждаше не сарказъм, а смях. Холкрофт и събеседникът му, човек на средна възраст, който седеше на масата срещу него, бяха облечени официално, както и две от трите жени, стегнати и прехвърлили четиридесетте. Другата двойка бяха млади хипита, окичени с мъниста и кожи, а развяващите им се коси — завързани с ленти. Картината ставаше ясна от пръв поглед: родителите даваха на поколението си малко свобода и, макар да се чувстваха неловко, това си беше игра.

Маколиф си припомни думите на човека от «Хай Холборн». «Застанете на бара, той ще ви се обади». Той се приближи на една ръка разстояние до махагоновия бар и успя да изкрещи поръчката си на чернокожия барман от Сохо с прическа в стил «афро». Зачуди се кога ли ще дойде Холкрофт; не му се чакаше дълго, а имаше да разказва много неща на британския агент.

— Извинете, нали вие се казвате Маколиф? — Крясъкът, с който беше зададен въпросът, накара Маколиф да разлее част от питието си. Беше извикал ексцентричният младок от масата на Холкрофт. Холкрофт не си губеше времето.

— Да. Защо?

— Родителите на приятелката ми ви познават. Те ме помолиха да ви поканя при нас.

Следващите няколко мига се сториха на Маколиф като пиеса, която се разиграва в друга пиеса. Едно кратко сценично упражнение познат диалог се разиграваше пред отегчената публика от други, по-енергични артисти. Но последва изненада, която накара Алекс да види уменията на Холкрофт в твърде добра светлина.

Той наистина познаваше мъжа на средна възраст, който седеше срещу Холкрофт, а също и жена му. Не бяха добри познати, разбира се, но се бяха срещали. Беше ги срещал два-три пъти досега при предишните си пътувания до Лондон. Те не бяха запомнящи се хора, които човек би разпознал на улицата или в «Кукумявката на Сейнт Джордж», освен ако не си припомнеше обстоятелствата на запознанството.

Те му представиха Холкрофт с истинското му име и го сложиха да седне до него.

— Дяволите да го вземат, как успя да уредиш това? — попита Алекс, след като изтекоха петте мъчителни минути, през които напразно се мъчеше да си припомни забравените преживявания с познатите си. — Те знаят ли кой си ти?

— Понякога се срещаме, за да се посмеем — отговори Холкрофт със спокойна, премерена усмивка. — Те смятат, че работя някъде в онази голяма правителствена пирамида и местя фигурите в полутъмните стаи… Подготовката беше необходима. Уорфийлд е удвоил броя на хората, които те следят. Това не ни харесва; той може да ни е забелязал, но това, разбира се, не е много вероятно.

— Гарантирам ти, че е забелязал нещо. — Алекс оголи зъбите си, но усмивката му беше фалшива. — Трябва да поговорим за много неща. Къде можем да се срещнем?

— Тук. Сега — беше отговорът на англичанина. — От време на време говори и с другите, но, е напълно допустимо двамата да започнем разговор. Можем да го използваме като повод, за да се срещнем на чашка или за да обядваме заедно след ден-два.

— Няма начин. Вдругиден сутринта тръгвам за Кингстън.

Холкрофт замълча, като поднасяше чашата към устата си.

— Толкова бързо? Не очаквахме подобно нещо.

— Това е нищо, сравнено с останалото… Уорфийлд знае за Халидон. Тоест той ме попита какво знам аз за това.

— Какво!

— Господин Маколиф? — подвикнаха от другата страна на масата. — Вие сигурно познавате семейство Бенсън от Кент…

Алекс си помисли, че моментът е избран добре. Когато Холкрофт чу новината, на лицето му се изписа учудване. Изненадата се смени с израз на раздразнение. Последвалият разговор за забравените Бенсънови щеше да даде на Холкрофт време да размисли. А Алекс искаше той да помисли.

— Какво точно каза той? — попита Холкрофт. Въртящите се флуоресцентни светлини сега изпращаха ярките си отражения върху масата, като превръщаха агента в гротескна сянка. — Какви бяха точните му думи?