Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Той беше мъртъв. Тънка струйка кръв беше застинала в идеален кръг около врата му, под подпухналата кожа на лицето му, изплезения език и празните, мъртви, изскочили от орбитите си очи. Беше удушен с гарота 54 54 Обикновено оръдие за екзекуция, използвано от мафията. — Б.пр. — бързо и професионално.

Холкрофт се наведе; Алекзандър, твърде отвратен от гледката, не се приближи дотолкова. Англичанинът обобщи. Професионално.

— Те са знаели, че ние сме на етажа. Но не са знаели в кои точно стаи. Другият беден глупак сигурно са взели със себе си.

— Невъзможно. Не е имало време. Никой не знаеше къде сме.

Холкрофт се беше загледал в безжизнения чернокож и когато проговори, Маколиф разбра колко голям беше шокът и яростта на разузнавача.

— Господи! Трябва да съм бил сляп!

И в този момент Алекзандър също разбра.

«Британското разузнаване, «Карибски операции», има общо петнадесет западноиндийски специалисти. Това е по ведомост. От тези петнадесет, седем са купени от «Дънстоун Лимитид».» Думите на Малкълм, халидонита. Холкрофт, манипулаторът, току-що бе прозрял същото.

Двамата мъже се затичаха по стълбите. Когато достигнаха приземния етаж с фоайето, Холкрофт спря и направи нещо странно. Той свали колана си, изнизвайки кобура, който напъха в джоба. После нави колана в стегната топка, наведе се и го сложи на земята в ъгъла. Изправи се, хвърли поглед наоколо, отиде до една стойка-пепелник и я постави пред колана.

— Сигнална маневра, а? — отбеляза Маколиф.

— Да. Обикновено се използва в открити пространства, при вертикален оглед. Хич не я бива за вътрешността на сгради. Твърде много странични намеси… слава богу.

— Искате да бъдете заловен?

— Не, не на практика. Макар че винаги съществува вероятност, доколкото знам… Някакви идеи, приятелю? В момента тече твоето шоу.

— Имам една. Не знам обаче дали ще проработи. Има едно летище. Всъщност една ферма. На запад, по магистралата, близо до едно място, наречено «Юнити Хол»… Да вървим — и Алекс се протегна към топката на вратата за фоайето.

— Не оттук — каза Холкрофт. — Те ще наблюдават фоайето. Предполагам и улицата отпред също. Давай надолу по стълбите. Към входа на персонала или по поддръжката, все има нещо от този род. Трябва да има някъде такъв из подземията.

— Чакай малко. — Маколиф беше сграбчил ръката на англичанина, физически настоявайки да му отговори. — Нека си изясним нещо двамата, още сега… Вие сте в клопка. Вашите собствени хора са ви продали. Така че никакви телефонни обаждания, никакви сигнали към никого по улиците. При никакви обстоятелства. Разчитайте само на себе си. Аз изчезвам. Не мисля, че можете да ми попречите.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че ще се свързвам? С министър-председателя ли?

— Не знам. Само знам, че не ви вярвам. Не вярвам на лъжци. Нито пък на манипулатори. А вие сте и двете едновременно, Холкрофт.

— Ние правим всичко според силите и възможностите си — отвърна агентът студено, очите му не примигваха. — Вие схващате бързо, Алекзандър. Способен ученик сте.

— Уча без желание. Нямам високо мнение за школата.

Така започна стремглавото тичане из залетите в светлина улици.

Те бягаха нагоре по извиващото се шосе на подземния гараж, налетяха на жълтеникавокафяв мерцедес седан, който неслучайно беше паркиран точно на този изход. Холкрофт и Алекзандър видяха изразът на изненада по лицето на белия шофьор; почти веднага мъжът се протегна през седалката и взе миниатюрен радиопредавател. В следващите няколко секунди Алекзандър стана свидетел на такъв акт на насилие, който нямаше да забрави до края на дните си. Един акт, изпълнен със студена пресметливост.

Р. С. Холкрофт бръкна в двата си джоба едновременно и извади автоматичния «Райси» с дясната, и цилиндричния заглушител с лявата. Той притисна заглушителя върху цевта на оръжието, прищрака пачката с патрони и се отправи директно към вратата на жълто-кафявия мерцедес-бенц. Отвори я, задържа ръката си ниско и стреля два пъти в шофьора, убивайки го на място. Изстрелите се чуха като припуквания. Шофьорът падна върху таблото; Холкрофт се присегна и взе радиопредавателя с лявата си ръка.

Слънцето грееше ярко; разхождащите се тълпи продължаваха да се движат. Ако някой беше разбрал, че току-що беше извършено убийство, то той с нищо не го показваше.

Англичанинът затвори вратата почти нежно.

— Боже Господи… — това беше единственото, което Алекс долови.