Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Дванадесет часа на обяд, лондонско време.

Лос Анджелис, Калифорния. Точно в 4.00 сутринта младши сенаторът от Невада — споменаван напоследък (без да е повдигнато обвинение) във връзка с данъчни измами в Лае Вегас — слязъл от борда на голяма моторна лодка на един кей в Марина дел Рей. Моторницата била пълна с гости, връщащи се от яхтата на филмов продуцент. Някъде по пътя между моторницата и носа на кея, младши сенаторът се оказал разпорен от нож. Острието било дълго, а разрезът толкова дълбок, та чак хрущялът на гръбначния стълб се показвал през живата рана. Той бил притиснат и понесен от потока гуляйджии, докато в един момент струята топла течност, оплискала толкова много хора, била разпозната като кръв. Настъпила паника, обхваналият ги ужас, макар и пиянски, бил дълбок. Четири часа сутринта, тихоокеанско време.

Дванадесет часа на обед. Лондон.

Маколиф погледна към смълчания, стреснат Холкрофт.

— Последната смърт, за която беше съобщено, е настъпила в четири часа сутринта… В Лондон по това време е било дванадесет. Във всяка страна са умрели по четирима. Използвани са съответно четири — идентични — метода на убийство… Аравакските единици от по четири — пътуването към смъртта… така го наричат те.

— За какво говориш?

— Имате си работа с Халидон, Холкрофт. Вие нямате избор; това е тяхното доказателство… Те казаха, че това е само върхът.

— Върхът?

— Върхът на айсберга «Дънстоун».

— Неизпълними искания! — изригна Холкрофт, фината мрежа от кръвоносни съдове по лицето му набъбна и образува гневни червени петна по кожата. — Ние няма да допуснем някакви си там «чернилки» да ни диктуват условията си!

— Тогава няма да получите списъка.

— Ще го изтръгнем насила от тях. Не е време за спогодби с диваци!

Алекзандър си помисли за Даниел, за Малкълм, за невероятната комуна на брега на езерото, за гроба на Акуаба… съкровищницата на Акуаба. Неща, за които не можеше и нямаше да говори. Считаше, че и няма смисъл да го прави.

— Вие мислите, че това, което се случи, е дело на диваци? Не става дума за убийствата, тях няма да тръгна да защитавам. Но методите, жертвите… Не се залъгвайте.

— Не давам и пукнат грош за вашето мнение… — Холкрофт бързо отиде до телефона на масичката до леглото. Алекс остана в стола си край телевизора. Вече за шести път Холкрофт се опитваше да се свърже. Англичанинът имаше само един телефонен номер в Кингстън, който можеше да използва; телефоните на посолството не трябваше да бъдат замесвани в тайните операции. Всеки път, когато той успяваше да получи линия за Кингстън — нещо, което не беше лесно в Монтего — номерът даваше заето.

— По дяволите! Ама че дяволска работа! — експлодира агентът.

— Обадете се в посолството преди да сте получили сърдечен удар — каза Маколиф. — Споразумейте се с тях.

— Не бъдете магаре — отвърна Холкрофт. — Те не знаят кой съм аз. Ние не използваме персонала на посолството.

— Говорете с посланика.

— И за какво, за бога? Какво се предполага, че ще му кажа? «Извинете ме, господин посланик, но моето име е еди-кое си. По стечение на обстоятелствата аз съм…» Проклетото обяснение — ако той изобщо го изслуша без да ме отреже — би отнело почти час. А после нещастният глупак ще започне да бие телеграми до «Даунинг стрийт»! — Холкрофт се върна пак до прозореца.

— Какво ще правите?

— Те са ме изолирали, разбирате това, нали? — Холкрофт остана до прозореца с гръб към Маколиф.

— Мисля, че е така.

— Целта е да ме отрежат, да ме накарат да осъзная цялостното значение на… последните три часа… — гласът на англичанина замря, той потъна в мислите си.

Маколиф беше удивен.

— Това предполага, че те знаят телефонния номер в Кингстън и по някакъв начин са го блокирали.

— Не мисля така — каза Холкрофт, очите му продължаваха да бъдат втренчени във водите на залива. — Досега в Кингстън вече трябва да са разбрали, че съм бил отведен. Хората ни без съмнение правят опити да се свържат с всеки наш сътрудник на острова, за да получат макар и най-бегла представа за това къде се намирам. И просто са пренатоварили телефона.

— Вие не сте затворник; вратите не са заключени. — Изведнъж Алекс започна да се чуди дали всъщност е прав. Той стана от стола, отиде до вратата и я отвори.

В далечния край на коридора, до асансьорите, стояха двама ямайци. Те погледнаха Маколиф и въпреки че не ги познаваше, той веднага разпозна проницателното, контролирано спокойствие, което се излъчваше от тях. Беше виждал вече такива очи, такава изразителност високо в планината Флагстаф. Те бяха членове на Халидон.