Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Алекс се чудеше, докато мислеше за Сам Тъкър 51 51 Името е свързано с амер. гл. със значение изморявам, изтощавам. Тък (шотл.) — барабанен вой, тръбен звук. — Б.пр. — чепатият, подобен на скала, внушаваща стабилност. Дали щеше Сам да намери онова, което търсеше в Ямайка? Защото със сигурност той търсеше нещо.

Но най-вече Маколиф си мислеше за Алисън. За нейния прекрасен полусмях и ясните й сини очи, за спокойното й приемане на всичко, което всъщност беше проявата на нейното разбиране. Колко много я обичаше. Докато съзнанието му се потапяше в сивата, черна празнота на съня той се чудеше дали щяха да прекарат остатъка от живота си заедно. След като лудостта свърши. Ако оцелее. Ако двамата останеха живи.

Беше дал поръчка да го събудят в 6:45. Дванайсет без петнайсет лондонско време. Обед — според Халидон.

Кафето пристигна след седем минути. До дванадесет часа оставаха само осем.

Три минути по-късно телефонът иззвъня. Пет минути до дванадесет лондонско време. Беше Малкълм. Не звънеше от стаята си в хотела, а от Обединеното Пресбюро, от офиса му в Монтего Бей на улица «Сейнт Джеймс». Искаше да се убеди, че Алекс е станал и е включил радиото си, а може би и телевизора в стаята. Маколиф включи и двете. Малкълм, халидонитът щеше да му се обади по-късно.

В седем без три минути — дванадесет лондонско време — на вратата рязко се почука. Алекзандър беше удивен. Малкълм не му беше казал, че някой ще го посещава: никой не знаеше, че той е тук — в залива Монтего. Той отиде до вратата.

— Да?

Думите от другата страна на дървената преграда бяха произнесени колебливо от един нисък, познат глас.

— Вие ли сте… Маколиф?

В този момент Алекзандър разбра. Симетрията, прецизността на времето беше изключителна; само необикновено скроени умове можеха да измислят и представят такова, изпълнено със символи разиграване.

Той отвори вратата. В коридора стоеше Р. С. Холкрофт, Британско разузнаване; тънкото му тяло беше изопнато, изразът на лицето издаваше волево потиснатата му силна изненада.

— Боже милостиви. Наистина сте вие… Аз не им повярвах. Сигналите ви от реката… Нямаше нищо извънредно, абсолютно нищичко!

— Това — каза Алекс, — е може би най-пагубното съждение, което някога съм чувал.

— Те ме извлякоха от стаята ми в Кингстън… преди изгрев-слънце. Закараха ме някъде из хълмовете…

— И ви докараха със самолет в Монтего — довърши Маколиф, докато гледаше часовника си. — Влезте, Холкрофт. Имаме една минута и петнадесет секунди до началото.

— На какво?

— И двамата ще разберем след малко.

На фона на музиката напевният висок глас възвести по радиото, че вече е седем часът в «слънчевия рай на залива Монтего». Картината на телевизора показваше моментна снимка на застинала дълга плажна ивица. Говорителят с подчертано британски акцент възхваляваше добрите качества на «живота на нашия остров» и поздравяваше с добре дошли «всички туристи, пристигнали от страните със студен климат», като подчерта почти моментално, че има снежна виелица в Ню Йорк.

Дванадесет часа, лондонско време.

Нищо необикновено.

Абсолютно нищо.

Холкрофт стоеше до прозореца, загледан в синьо-зелените води на залива. Той мълчеше; гневът му всъщност беше яростта на мъж, който е загубил контрола върху събитията и не знае какви са ходовете на опонентите му. И най-вече — защо ги правеха. Манипулаторът беше изманипулиран.

Маколиф седеше на леглото с вперени в телевизионния екран очи. В момента течеше някаква разкрасена лъжа-приказка за «прекрасния град Кингстън». Успоредно с това радиото, поставено на масичка до леглото, бълваше някаква комбинация от какофонична музика и убийствени реклами, продаващи всичко: от «Копъртоун» до «Херц». Периодично се появяваше сиропираният женски глас на говорителката на Министерството на здравеопазването с обръщение към местните жени, съветвайки ги «вие не трябва да забременявате толкова често», следван от прогнозата за времето, която никога не беше «отчасти облачно», а винаги — «предимно слънчево».

Нищо необикновено. Нищо. Вече беше дванадесет и единадесет лондонско време. Все още нищо.

И тогава се започна.

— Прекъсваме обичайното си предаване…

И, като малка вълничка, родена в океанските дълбини — незабележима най-напред, но постепенно нарастваща — която изведнъж се показва над повърхността на водата и достига своята височина, изпълнена с премерена ярост, схемата на терора се пукна и придоби очертания и яснота.