Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

В унеса си той чу звука от приближаващи се стъпки и вдигна поглед нагоре, към малкия амфитеатър. Те прииждаха откъм входа, потънал в тъмнина — процесия от мъже и жени, които се разделяха и рукваха по страничните каменни пътеки, за да заемат местата си. В пълно мълчание.

Онези, които носеха факли, се строиха през равни интервали на срещуположните стени, на различни нива, и образуваха шпалир, разпръскващ мъждива светлина. Всички очи бяха вперени в изсъхналото тяло зад решетката от злато. Концентрацията им беше абсолютна: изглеждаха така, сякаш от това зависеше съществуването им.

Изведнъж, отново без никакво предупреждение, звукът на «hollydawn»-а разтърси покоя със силата на експлозия. Гръмотевичното, пискливо ридание като че ли извираше от недрата на покритата със скали земя и се разрастваше, разбивайки се в камъка. То сякаш се раждаше от огромната вдлъбнатина, която представляваше гроба на Акуаба.

Маколиф почувства, че дробовете му остават без въздух, кръвта нахлу в главата му. Той я зарови между краката си, с длани затисна ушите си: цялото му тяло се тресеше. Викът достигна своето кресчендо, последен ужасен вой изтласка въздуха и го раздра до пълна лудост. «Ничии човешки уши не могат да издържат това!» — мислеше си Алекс треперейки, треперейки така, както никога досега в живота си.

И изведнъж всичко свърши. Отново се възцари тишина.

Маколиф бавно се изправи до предишното си положение, свали ръце и ги впи в камъка под себе си. Той отчаяно се опитваше да възвърне контрола над тялото си, да се пребори със спазмите, които разкъсваха плътта му. Очите му бяха помътнели от втурналата се към слепоочията му кръв. Постепенно те бавно се проясниха и той успя да види редицата халидонити — избраниците на племето на Акуаба.

Всички до един бяха вперили очи в древното, съсухрено тяло зад златните решетки. Алекс знаеше, чувстваше, че те са застинали в тази поза от началото на разтърсващата лудост, по време на която той едва не бе изгубил разсъдъка си. Той погледна към Даниел и несъзнателно хлъцна. Старейшината на Съвета също стоеше като истукан: черните му очи — разширени, челюстта — стисната, лицето — безизразно. Но все пак имаше нещо, което го открояваше от останалите: по лицето му се стичаха две вадички — сълзи.

— Вие сте луди… Всички вие — промълви Алекс, — не сте с ума си!

Даниел не отговори, не го чуваше. Той беше изпаднал в хипнотичен транс. Както и останалите в тази изсечена под земята гробница: почти стотина мъже и жени загадъчно обладани от някаква сила, надхвърляща способността му за разбиране. Автосугестия, някаква форма на самоиндуциран сомнамбулизъм, групова хипноза… Какъвто и да беше катализаторът, всеки индивид в този примитивен амфитеатър беше омагьосан и достъпът до него, до съзнанието му — отрязан. Те бяха в някакво друго измерение, в неизвестно време и място…

Алекзандър се почувства натрапник — свидетел на един ритуал, твърде интимен, за да бъде наблюдаван от външен човек. И все пак той не беше молил да му бъде оказана тази чест. Той беше заставен — без да принадлежи на мястото — да присъства и да понесе да стане свидетел на разигралата се пред очите му сцена. Но дори и като страничен наблюдател, някаква скръб го изпълни. Не можеше да определи източника й и затова отново впери поглед в тялото, което някога е представлявало исполинът Акуаба.

Алекс се вгледа в набраздената плът на лицето, някога черно на цвят. После в затворените очи, толкова омиротворени в смъртта, в огромните ръце, скръстени толкова властно над червеникавочерната роба. И пак — в лицето. Очите, очите… О, Господи! Боже мой! Сенките му играеха номера… ужасни, хвърлящи в смут номера.

Тялото на Акуаба се раздвижи. Очите се отвориха, пръстите на огромните ръце се разпериха, ръцете се повдигнаха… на сантиметри от повърхността на древния плат. Акуаба отправяше молбата си…

Всичко, само за миг и после вече го нямаше.

Отсреща беше пак само съсухреното тяло зад златната решетка.

Маколиф се облегна на стената от камък, отчаяно се опита да запази разсъдъка си. Той затвори очи, пое дълбоко въздух и се вкопчи в камъка под себе си. Не знаеше колко дълго бе продължило това — минута, час, десетилетие ужас, когато чу думите на Даниел.

— Ти го видя. — Фразата беше изказана нежно. — Не се страхувай. Никога повече няма да повдигнем този въпрос. Нищо лошо не се е случило. Само добро.

— Аз… аз… — Алекзандър не можеше да говори. Лицето му бе обляно в пот, а изсеченото в скалата седалище на Съвета беше доста хладно място.