Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Значи е напуснал лагера?

— Нашите хора смятат, че той се преструва на изгубен. Рано тази сутрин, скоро след заминаването на д-р Маколиф, той и придружителят му решили да използват онова, което наричат… азимутна връзка. Йенсен завързал придружителя си за единия край, накарал го — е да се отдалечи, докато той размотавал найлоновата корда. Сигналите са се подавали явно чрез подръпване…

— И Йенсен е отрязал връвта, и я привързал за първата фиданка — изкаканиза Алекс монотонно, — мятайки примка около най-близкия клон.

— Откъде знаете това? — Даниел изглеждаше удивен.

— Това е много стар, глупав трик. Безвкусна шега. Разиграва се на «зайци» — новобранци.

Даниел отново се обърна към момичето.

— И неговият носач е изгубил дирите му. Къде е Йенсен сега?

— Опитвал се да открие пътеката на Малкълм — отвърна секретарката. — Скаутите казват, че почти я бил открил, но се отказал и заобикаляйки се е върнал пак на западния склон. От там може да наблюдава цялата територия на лагера, да държи под око всички пътища за влизане и излизане от него.

— Той ще остане там да чака целите три денонощия, като гладува или поставя капани на котките, щом смята, че това ще му помогне. Няма да посмее да се върне при Уорфийлд без да се е добрал до нещичко. — Даниел погледна към Алекс: — Знаехте ли, че той ви е предложил за ръководител на експедицията?

— Аз бях негово… — Маколиф не довърши изречението. Няма смисъл, мислеше той.

— Предайте на хората ни да останат с него — нареди Старейшината. — Да се приближат, но да не го залавят… освен, ако не тръгне да използва радиовръзка и да търси крайбрежието. В такъв случай, да бъде убит!

— Какви нареждания, по дяволите, дадохте току-що? — избухна ядосан Маколиф. — Дявол да ви вземе, вие нямате право!

— Ние имаме всички права, Докторе. Вашите авантюристи са тези, които са дошли на този остров и го оскверняват с мръсотията си! Не ми говорете за права, Маколиф! — и тогава както неочаквано беше повишил гласа си, той изведнъж го сниши, изричайки: — Свикайте Съвета.

Даниел поведе Маколиф надолу по стълбите и те нагазиха в сивата трева, в която беше обрасъл левият бряг на миниатюрния канал. И двамата мълчаха. Алекс погледна часовника си: беше почти осем часа вечерта. На запад, иззад планините за последно в здрача се прокрадваха лъчите на слънцето и образуваха снопове светлина от оранжевия край на спектъра. Те открояваха силуетите на загърбилите ги хълмове в кафяво-черно, което подчертаваше не само внушителния им ръст, но и величието им на твърдина, убежище. Езерото лежеше като тъмно парче стъкло, излъскано до степен, надхвърляща човешките възможности, и покорно отразяваше масивните сенки на планините и потоците светлина на оранжевото слънце.

Те вървяха надолу по склона през откритото пространство към каменната ограда около пасището. Далеч, наляво в стената имаше порта: Даниел се приближи до нея, освободи широкото единично мандало, бутна я и тя, политайки назад, зейна. Той покани Маколиф да влезе, като направи жест с ръка.

— Извинявам се за моите избухвания — рече Старейшината, докато вървяха из полето. — Не бяха насочени накъдето трябва. Осъзнаваме, че вие не сте агресор, а жертва.

— А кое от двете сте вие: жертвата или агресорът?

— Аз съм Старейшината, а ние — ние не сме нито едното, нито другото. Вече ви обясних това.

— Вие ми обяснихте много неща, но аз все още не знам нищо за вас самите — каза Маколиф с очи, вперени в самотното животно, което се приближаваше през бавно потъващото в мрак поле към тях. То беше младо конче, което изцвили и плахо се изправи на задните си крака, когато стигна досами тях.

— Това жребче винаги се отскубва — засмя се Даниел, докато потупваше нервното животно по врата. — Трудно ще бъде обяздено… Хей! Хей! — извика халидонитът, удряйки коня по задницата и изпращайки го все така ритащ, лудуващ и пръхтящ към средата на пасището.

— Може би точно това имам предвид и аз — каза Алекс. — Как обяздвате, т.е. обучавате… хората си? Как ги опазвате да не се отскубнат?

Даниел спря и се загледа в Маколиф. Те бяха сами сред огромното пасище, окъпано в свежите цветове на залязващото ямайско слънце. Светлината обля Старейшината, като откри силуета му и накара Маколиф да прикрие лицето си с ръка. Не можеше да вижда очите на Даниел, но чувстваше погледа му върху себе си.

— В много отношения ние сме просто устроени хора — започна халидонитът. — Техниката, от която се нуждаем, се донася отвън, заедно с лекарствата и медицинското оборудване, основните селскостопански машини и всичко от този род. Това винаги се прави от членове на племето, като се използват непроследими планински маршрути. С изключение на това, ние сме общност, която се храни от продуктите на земята си. Обучението или обяздването — както вие го наричате — е резултат на осъзнаването на огромните богатства, които притежаваме. А уединението ни едва ли е абсолютно, както сам ще се уверите.