Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

— Мислите, че има някакво противоречие в целта?

— Абсолютно сте прав, за това ми е думата. Когато «влизането в битка» включва и убийството на хора… тъй като те не споделят вашата идея за това кое е приемливо и кое не.

— Кого сме убили според вас?

Алекс прехвърли погледа си от водопада върху Даниел.

— Мога да започна с миналата нощ. Двама носачи от експедицията, които вероятно са получавали някой и друг долар от Британското разузнаване. За какво? Затова че са си отваряли очите? Затова че са докладвали какво сме имали за вечеря? Кой е идвал да ни види? Вашият водач, онзи, когото наричах «Маркъс», ми каза, че са били агенти; той ги е убил. И една дебела свиня, наречена Гарви, който беше от най-ниско ниво, недостатъчно информирана за ставащото свръзка и уверявам Ви, вонеше ужасно. Но мисля, че фаталното произшествие на пътя за Порт Мария е било драстична мярка — Маколиф спря за момент и се наведе напред. — А вие избихте и цяла една експедиция — всеки един неин член — и то за какво, че бяха наети от «Дънстоун» по същия начин, по който бях нает и аз: просто като търсех работа. Сега, може би, вие ще оправдаете всички тези убийства, но нито вие, нито някой друг може да оправдае смъртта на Уолтър Пиърсол… Да, господин Високи и Всемогъщи Старейшина, мисля, че самият вие сте много и то войнствено «религиозен».

Даниел беше седнал на стола зад инкрустираната маса по време на гневната реч на Алекс. Сега той премести опората на стола върху единия си крак и се завъртя заедно с него леко надясно, като се обърна към огромния прозорец.

— Преди повече от сто години тази канцелария е била всичко, останалата част от сградата не е съществувала. Един от моите далечни предшественици издал нареждането тя да се построи точно тук. Той настоял стаята на Старейшината — тогава са я наричали «зала» — да гледа към тази част от водопада. Твърдял, че постоянното движение и приглушените звуци карат човек да се концентрира като отхвърля дребните грижи… Отдавна забравеният бунтар се оказал прав. Никога не преставам да се удивлявам на непрекъснато сменящите се багри и форми. И докато се учудва, умът се концентрира.

— Това ли е начинът да ми кажете, че онези, които са били убити са… дребни грижи.

Даниел върна стола на мястото му и се обърна към Маколиф.

— Не, Докторе. Опитвах се да намеря начин да ви убедя. Ще ви кажа истината, но не съм сигурен, че ще ми повярвате. Нашите водачи, нашите гидове — инфилтратите ни, ако искате — са обучени да оказват въздействие, когато им се отдаде възможност. Страхът, Маколиф, е необикновено оръжие. Ненасилствено оръжие; това не означава, че ние не упражняваме насилие… Вашите носачи не са мъртви. Те бяха взети като пленници, очите им бяха завързани, бяха отведени в подножието на Уестън Фавел и освободени. Те не бяха наранени, но изплашени до смърт. И никога отново няма да работят за MI5. Гарви е мъртъв, но ние не сме го убили. Вашият господин Гарви е продавал всичко, което попаднело в ръцете му, включително и жени, особено млади момичета. Той е бил застрелян на пътя за Порт Мария от един доведен до отчаяние баща; мотивът е ясен. Ние просто се възползваме от резултата… Вие казвате, че сме избили хората от Дънстоунската експедиция. Точно обратното, Докторе. Трима от четиримата бели мъже се опитаха да изтребят наша скаутска група: те застреляха шестима чернокожи младежи, след като лично ги бяха поканили на съвещание в лагера си.

— Но един от онези… бели мъже беше британски агент.

— Да, Малкълм ни каза.

— Не ми се вярва един обучен разузнавач да тръгне да убива безпричинно.

— Това бяха и думите на Малкълм. Но фактите говорят сами за себе си. Освен това, дори да е агент от разузнаването, той е човек, в края на краищата. А стигне ли се до схватка човек винаги заема нечия страна. Този мъж, какъвто и да е бил той, си е позволил да направи своя избор. Избор, който той не е трябвало да прави.

— А четвъртият човек? Нали той се е държал по-различно?

— Да. — Очите на Даниел изведнъж придобиха замислено изражение. — Той е бил добър човек, холандец. Когато разбрал какво са намислили другите, яростно се противопоставил. Изскочил навън, за да предупреди останалата част от групата ни. Собствените му хора са го застреляли. В гръб.

В продължение на няколко минути никой от двамата не проговори. Накрая Маколиф попита:

— Какво ще кажете за Уолтър Пиърсол, тогава? И за него ли имате подходяща история?

— Не — каза Даниел. — Ние не знаем какво се е случило с него. Или кой го е убил. Имаме известни предположения, догадки, но това е всичко. Уолтър Пиърсол беше последният човек на този свят, когото сме искали да видим мъртъв. И то при такива обстоятелства. И ако не разбирате това, вие просто сте глупак.