Роберт Ладлэм - Загадката Халидон

Силата му нарастваше все повече и повече, ехото подхващаше ниските, басови тонове и ги запращаше през джунглите, блъскаше ги в стените на околните планини дотогава, докато земята започнеше да вибрира.

И тогава звукът спря. Маколиф остана прикован към мястото си, виждаше в далечината как редица човешки фигури пристъпват бавно, внимателно, в премерен каданс, през полето, в променящите се сенки на ранния здрач. Няколко от тях носеха факли, които не горяха буйно. Най-напред те бяха само четири или пет и идваха откъм портата в оградата. След това се зададоха няколко откъм южния бряг на черното, блестящо езеро. Накрая и в езерото можеха да се видят плоскодънните им лодки, които бавно се плъзгаха по повърхността на водата, всяка една озарявана от факла. За броени минути се събраха десет, после двадесет, тридесет… докато Маколиф се отказа да ги брои. Изникваха отвсякъде: десетки бавнодвижещи се тела, полюляващи се нежно, докато вървяха през потъващите в мрак поля.

Те се събираха към мястото, където бяха застанали Алекс и Даниел.

Нечовешкото ридание се понесе отново. По-високо от преди, ако изобщо беше възможно да надскочи предишната си сила. Маколиф установи, че е запушил ушите си с длани: вибрациите, разтърсващи главата и тялото му, причиняваха болка — истинска болка. Даниел го докосна по рамото. Алекс рязко се обърна, все едно че го бяха ударили силно. За момент дори си помисли, че наистина е бил ударен, толкова жестоки бяха усещанията, предизвикани от оглушителния звук на ужасното ридание.

Ела — каза разбиращо Даниел. — «Hollydawn»-ът наистина може да ти навреди.

Маколиф беше сигурен, че е чул съвсем точно. Даниел беше произнесъл словото: не «халидон», а «hollydawn» 48 48 Изписано по този начин то означава — свещена зора. — Б.пр. . Като че ли отекващият, оглушителен звук естествено бе предизвикал употребата на по-древния език.

Даниел рязко се запъти към нещо, което Маколиф взе за редица от храсти, после халидонитът се заспуска в нещо като нисък окоп, който се стори на американеца не на мястото си в джунглата. Алекс се затича да го настигне и едва не се строполи в тесен, стръмен коридор със стълби, издълбани направо в скалата.

Надолу странното стълбище се разширяваше, като се отваряше към стените си, докато накрая Маколиф можа да види, че те се бяха спуснали в примитивен амфитеатър, чиито стени се издигаха на тридесет-четиридесет стъпки от пода. Стълбата се превръщаше в пътека, която продължаваше надолу между изсечените от двете страни в скалата редове за сядане. И ето, оглушителният, агонизиращ звук от повърхността вече го нямаше. Беше изчезнал, а на негово място се бе възцарила тишината: амфитеатърът, изсечен в някаква древна каменоломна, не пропускаше нито звук отвън.

Маколиф беше застинал на мястото си и гледаше като хипнотизиран надолу към единствения източник на светлина: нисък пламък, който осветяваше стена от цял каменен блок в средата на амфитеатъра. В стената беше вградена плоча от мръсножълт метал. И върху тази метална плоча лежеше една мумия — изсъхнал, сбръчкан труп на мъж. Около него се издигаше фино изплетена, ажурна мрежа от същия жълтеникав материал. На Маколиф не му беше необходимо да приближава, за да разбере, че този материал беше злато, а излинялото, древно тяло — огромно някога — принадлежащо на мистичния потомък на коромантийските вождове.

Акуаба. Съхранените останки на родоначалника… хвърляне на мост през вековете. Светинята — единствената, истинската — за племето на Акуаба. Оная — която вярващите трябва да видят. И да почувстват.

— Слез долу. — Даниел беше прошепнал думите, но Алекс ги чу съвсем ясно. — Ще седнеш до мен. Моля те, побързай.

Маколиф измина останалата част от стълбата, стъпи на пода в средата на гробницата-каменоломна и застана до халидонита, в дясната страна на примитивната сцена. От стената пред тях напред се издаваха два каменни блока. Даниел посочи единия: най-близкото място за сядане до тялото на Акуаба. На по-малко от осем стъпки от гроба му.

Маколиф се отпусна върху твърдия камък. Очите му бяха вперени в откритата катафалка, изваяна от злато. Съсухреният труп беше облечен в червеникавочерни роби. Ръцете и краката му бяха непокрити, голи и… огромни. Главата му също беше огромна. Ако се отчете свиването, настъпило през последните два века, мъжът трябва да е бил огромен — по-скоро седем, отколкото шест стъпки на височина.

Единствената факла, поставена под ковчега от злато, хвърляше треперливи сенки по стените наоколо. Фините нишки, преплитащи се пред изкования саркофаг, улавяха светлината и я разпръскваха в десетки малки отражения. Колкото по-дълго се взира човек , мислеше си Алекс, толкова по-лесно му е да се убеди, че това е ковчегът на бог, който се е оттеглил на заслужена почивка. Бог, който е вървял по земята, който е работил земята — двеста години не бяха достатъчни да изличат следите от огромните му ръце и крака. Но този бог не беше се трудил като другите хора…